(Честно казано ми беше трудно да измисля заглавие за темата, но да кажем, че това е най-точно.)

И така.
Твърде често ми се случва да видя нещо из града, което се запечатва в съзнанието ми като красиво. Обаче не е подходящо за снимка (или не е удобно/не си нося фотоапарата/дори не е точен кадър, you get the idea...).
Такива мънички градски моменти принципно са страхотни за отправна точка за стихотворение/разказ - но понякога не ми се занимава и с това . Само ми се иска да ги запазя, въпреки че облечени в думи обикновено звучат прозаично и никакво.

Така че - нека си имаме тема за рандъм колекциониране на неслучили се снимки. Гледки, хора, дочути думи, каквото и да е парченце от заобикалящите ни улици, което ви се е поискало да си запазите и споделите, а е нямало подходящ контекст/повод.

Ии моята първа пропусната снимка за старт:
Рано сутринта, светофара преди спирката на метрото на К. Величков.
На тротоара чака момиче. Черна рокля до коляното, без ръкави, с тънък колан през кръста. Високи зелени обувки, особен коралов нюанс, който стои като прекрасен акцент. Кестенява коса, прибрана на малък кок. Лице без много грим, лице на ученичка с чертите на някоя френска актриса. В ръка държи бутилка шампанско, не забелязвам пълна ли е или празна. Това, което ме грабва, е излъчването. Не знам прибира ли се след нощта на отпразнуването на своето изпращане или напротив - тепърва отива към училище. Не може да бъде разпознато по вида й. Стойката й е спокойна, отпусната по един ужасно красив начин. Край нея е шумният булевард, забързаните хора, премигващият светофар, шумът на колите, майския утрешен хлад - и в центъра това момиче, изскочило от някой филм с шампанското, роклята, обувките, прическата. Картина. По специален начин абсолютно различна от всеки друг образ на завършващи гимназия ученици, с които се разминавам ежедневно този месец.

Интересна тема, ще пиша вероятно по нея някой път, но сега само наминавам да кажа, че я местя от спама. Не е за тук : )

Йей, разговорът вчера те е провокирал да пуснеш тая тема

Ето и от мен тогава две неща:

Някъде между Дружба 1 и 2. Онзи ден, ден като всеки друг, небето е тъмносиво, почти оловено. Ниско. Духа силен вятър, часът е около 17:30, наблизо работници закърпват дупка, прахта се забива в очите на минувачите. Наоколо - панелки, приличащи на някоя кърпена рокля на баба от село - едни съседи са си сложили изолация, други не, всичко е мръсно шарено.

Ниска ръждясала сграда от соца, носеща още онези надписи в черно-бели закръглени букви "Птици. Месо. Колбаси." Сега е супермаркет, но не от големите вериги, квартален. Пред него стои сравнително спретнат застаряващ чичо (не беше дядо, но не беше и по-млад) с леко набола побеляваща брада. Бръчки. Погледът му едновременно гледа в теб и гледа в нищото. Наникъде не отива и никого не чака. Срещу него роми с каруца пребъркват кофа. Просто виждах кадъра - черно бяла снимка, фокусът е върху човека, на фона се виждат размазаните панелки и каруцата. Текст под снимка: "България, 13.05.2013 г. Ден след изборите."

В метрото, един от старите вагони. Около 19:00, вторник. Уморени работници се прибират от работа. В цялата сивота на картинката стоеше едно момиче - зелен чорапогащник, не много светъл, не много тъмен, отгоре пола. Къдравата й коса беше пусната по раменете. Акцентът - ярко червено червило и едни големи черни очи. Отново черно бяла я виждам тая снимка, като само устните остават алени.

Толкова често ми се случва да изпусна такъв момент!

Мисля, че вече обичам тази тема

Стоях си в метростанцията в Обеля, тя е надземна, и си гледах през прозореца към река Какач, която минава под метростанцията. Почти винаги в тази част от коритото си реката е с ниво няколко сантиметра. Над реката има мост, който свърза двете части на Обеля и който мост е почти долепен до метростанцията. Изведнъж изпод моста нещо се раздвижи и аз с доста голяма изненада установих, че това е кон. Още по-голяма стана изненадата, когато видях, че конят тегли циганска каруца. Циганинът беше накарал животното да смъкне каруцата долу, при условие че брегът е видимо твърде стръмен за тази цел. Явно бяха намерили по-полегат участък, конят беше слезнал с каруцата и всичко това за да може животното да пие вода . Кончето започна да лочи жадно, аз след като се окопитих, се опитах да ги снимам с камерата на телефона си, но не се получи изобщо, естествено. Така ми се искаше тогава да имах на разположение фотоапарата си, щеше да стране страхотен кадър. Когато животното си утоли жаждата, потегли с каруцата през реката и отново се скри под метростанцията.

Хайде, давайте още! Много е интересно да си представяш описанията!

Вдъхнових се, какво да ме правиш

(Отварям аз тефтерите за още порции )
София, 1-2 май, приятно опустяла за празниците, а аз още не съм заминала, ходя по гости и събирам картинки :

Автобусна спирка в средата на непознатия Овча купел. Мекото слънце привечер. Двама възрастни влюбени – може би 50-годишни, които чакаха също и се държаха мило за ръце, мило се докосваха, тихо се обичаха. Неперфектни, некрасиви. Мъжът – с прошарена коса, среден на ръст, с бирено коремче прилично на футболна топка под тениската и голям червен белег по протежението на дясната ръка. Жената – с обикновени дрехи, обикновена прическа, обикновена стойка и две пазарски торби в ръце. Но щастливи, толкова ненатрапливо и странно, следобедно щастливи. Изпратиха се с целувка, която при всички други на тяхната възраст би изглеждала не на място, жената се качи с мен в празния автобус, мъжът си тръгна. Искам да знам историята им. Или да я напиша.

Пък на отиване, пак в автобус:

Високо момче с твърде разгърдена черна риза и слънчеви очила с огледални стъкла и момиче с оранжеви дрехи и без грим, с красиво чисто лице, светли очи и може би тъкмо навършила седемнайсет. Бяха заедно, а не си продумаха през целия път, стоящи на разстояние един от друг. Не личеше да им е неловко, но и не приличаха на хора, които обичат споделеното си мълчание. Разликата винаги се усеща.

И една снимка на самата мен :

Момент на ясно усещане за цялостност - именно в полупразния автобус, докато се прибирах към вкъщи, със слънцето зад гърба ми, музиката в ушите ми, косата, тежаща на раменете ми, тихата предпразнична София. Слязох три спирки по-рано, за да се разходя – стар ритуал от ученическите години, който спазвам неизменно, когато ми е хубаво. Минах през парка, изпълних съзнанието си с песните на Боуи, обгръщаше ме хладния майски въздух, натежал от мирис на люляци и обещания за малки чудеса. Хубаво ми е. По дяволите, хубаво ми е. Друго няма. Друго не е нужно.