^ На границата на клишето, но не я прекрачва, а отива в класиката, но е И свежо - браво!

о да.. много свежо.. като извадено от хладилник.

На чудна приказна пътечка
вълчица и койот се срещат.
От душицата й светла, нежна мила
страшна сила заизвира.

Объркан тук безделният койот
забавя без да иска своя ход;
нещо непознато в него се надига
със сила нова, пълна, жива.

Неясният му трепет щом съзира,
безгласното си знание за миг събира,
из необятното пространство го запраща
и клетникът в неземния капан се хваща.

За думи време не остава,
вълчицата по пътя продължава,
а той се чуди и са мае
дали това реалността е.

И ето не минава и секунда
и без следа от никаква почуда,
с плахи стъпки тръгва той напред,
обгърнат от магията навред.

От този ден нататък - с воя -
на света за този миг припомня -
за вълчицата със Дара, дето
показа истинския Господар - Сърцето.

~~~~


Смисъл няма, няма и да има.
В безкрая всеки сам си се намира.
И всички хора, духчета и животинки
са на нищото печат, а на себе си - картинки.

Дали звездите ще изгреят сутринта
или Слънчо ще засвети през нощта,
Луната няма и да ще да възрази,
но.. "О! Чудо е това! О! Време за мечти!"

Треви, дървета, планини;
облаци, звезди, мъглявини;
събират се и в шепа на дете,
простират се и в ширното Небе.

И няма нито криви, нито прави -
и нито в разлика живеем.. или забрави?
В граници оплетени понякога се скитаме,
но веднъж осбоводим ли се - със вечността политаме..

И пак наново.. във вечно новия безкрай,
където Аз съм Ти, а пък Април е Май.
Където огънят съзнанията ще възпламени,
където нито имаме желания, нито същини.

~~~

Едно и две, и три, и четири;
безкрай в безкрая си, и той в безкрая.
И пет, и шест, и седем грешници
ни с шум пристигат, ни с имена се славят.

В стая - мрак. А в мрака - огледало -
царство на безброй и една реалности.
В тъмнината то единствено видяло
тишина навред и силует без граници.

"Две плюс две" във хаоса се изгубва;
свещта от своя пламък се разтапя.
Венера с Марс пътека пак си търсят,
та в края й прекрасно да угаснат.

Угаснат ли - се Слънце ражда,
огрява то и слепите площади.
А спра ли да броя - тишина настава -
в мен си Ти, а мен ме няма.

~~~

Никой нищо не знае,
в никой нищото спи,
във нищото всичко това е,
от което изтъкани сме ний.

На светлината сме любимо отроче,
на звука сме най-мили чада -
в света, в който всичко едно е,
в света на безрбой чудеса.

Никой нищо не знае,
не му и трябва дори -
той част от всички блага е
и в тях той цъфти ли, цъфти..

Разпилява ни дъждовната ни участ
на уморени капчици тъга,
носи ни съдбата към по-пусти,
по-стари и изсъхнали места;
времето пред нас се преобръща,
простират се морета и сега,
хората по есенно се мръщят
на остарелите, пропуснати лета;
разделят ни - студените сезони
и как да се намерим по света,
когато вместо в кладенци от обич,
сме се превърнали в облаци с вода.

Аз не съм писала от много, много време, но преди много обичах да си нахвърлям разни спонтанни миниатюрки.
Ето едничка.

Стихче за вазата.

Какво ли си мислят вазите
когато се трошат в стените?
Разбират ли те омразата,
с която ги хвърлят жените
щом отново пияни се връщат
мъжете при своите любими?
Знаят ли как се преглъщат
залъци мъка... колкото дини...

Първото ми мнение изобщо във форума е тфа

посветено на мизерната сутрин след некаф купон

( правописните грешки са нарочни, а главните гласни са за северозападналите ударения )


КИБРИТ

Последна клечка кибрит
в кутишката се въргаля,
посягам аз да запаля
последната си цигара...
Обаче кфо стана -
клечката ми изгасна,
и некой ме фрасна...
Щото се размърда
оня кретен на пода.
Стана нещо, седна
и си бръкнА у джоба.
Оттам запалка извади
и ми я даде пича.
Тя па нещеше да пали -
тфа на нищо не прилича!
Писна ми и се обърнах
с жестока болка в главата
и отново захърках,
лежейки си на земята.
Излизам после навън,
небръснат и немит,
и ходя като във сън
да си търся кибрит.
До нонстопа се добрах,
провлачвайки крака,
но в джоба кат бръкнAх
веднага осъзнах,
че имам четри стотинки,
а требват пет за кибрита
и нeще да ми го даде
продавачката пробита!
А цигарата ми видeх
на три се е скъсала,
просто вече умрeх бе,
мама му стара!
Егати къф късмет
и егати махмурлука,
скапан ден проклет
ама не ми пука!

Вятър, усмивка, влакове,
мост, надежда, ентусиазъм.
Индустриална Дружба, блянове,
моментна радост, спазъм.

Дъгите над пътя изглеждат неизбежно
изтрити и в канавката дрипльото с халба
вдига наздравица в чест на всеки грабеж
безнадежден, а денят пияно догаря:

"За гражданска война жадувам! И разруха
да обсипе черния ми сън и дъждове
от илюзии и власт, славно и бурно,
да удавят в екстаз всичките мои синове!"

Залезът проблясна във гама от мъка и срам,
засегнат от тази молитва крайпътна:
"Защо ли ме тласна отново, луна, аз сам

да скитам в нощта и през утрото мътно,
забравил за себе си, червен и пиян,
да умирам в безтебие хиляди пъти?..."

Среднощно недоносче: