Баси, ако с родителите си не можете да споделите нещо подобно, с кого споделяте?
Аз с нашите не споделям, но не защото не искам, а защото в дадения момент съм решила, че тези неща биха били най-малкото, с което им се занимава.

Еми не, то като говориш, говориш, говориш... и като сте обсъдили и изклюкарили блока, квартала и 2/3 от съседната махала.. рано или късно и до интимния живот се стига като се изчерпат всички други теми...
а, то по-лошото е, че има и такива мъже то това не е до пол, макар че жените по принцип са по-приказливи.

То като тръгнеш да споделяш вече... понятието "личен" някакси загубва смисъл Няма значение любовен ли е не е ли любовен всичко се рапортува.

Така че, единствено мога да посъветвам колегите мъже (освен ако и вие не говорите с мама по 2 часа на ден ) да внимавате какво правите и говорите с приятелките си ако не искате да имате разправия с родителското тяло и да сте особено внимателни, ако бащата е военен или членува в някоя ловна дружинка

тати..

Аз не споделям. Никога не съм го правила, нямам и нуждата да го правя. С майка ми говорим за всякакви други неща, с часове можем да обсъждаме книга или филм, но до там. Какво съм правила, кога, с кого, как се чувствам, тези неща са си моя работа. Странни са ми хората, които споделят всичко. Родителите ми никога не са тръгнали да ме разпитват за каквото и да било, зачитат личното ми пространство и аз някой ден ще се държа с децата си по същия начин. Човек трябва да умее самостоятелно да взима решения и да се справя с последиците от тях.

защо трябва да споделям с когото и да е
?

Нормално е да споделиш с родителите си, ако нещо е важно и релевантно за тях. И аз така правя. Все пак, те имат право да имат представа какво се случва в живота ми. Но отвъд тези граници... нем, никакво споделяне.

а! кажи честно! на тоя свят не сме сами. няма ли да се пръснеш накрая?

Не бе, на мен ми е странно друго - както писа Жо по-рано, съвсем окей е да пишеш за нещо във форум, да обсъждаш с приятелки като в "Сексът и града", ама като стане дума за семейството - не, абсурд! Все едно те са ти най-върлите врагове и само чакат момента, в който да ти забият ножа в гърба.
И не, моите родители никога не са ме разпитвали - то може би и точно затова аз съм си казвала. Без детайли, но общи и важни щрихи - да. И се надявам някой ден и детето ми да ме чувства толкова близка, че да избере да сподели с мен, а не с някоя пача, дето като се скарат за нещо дребно в последствие, ще използва информацията срещу нея, или ще й се подиграе. Само двама души знаеха какво наистина ми вълнува душата в личен план (не само в любовната сфера, но и там - също): майка ми и баба ми. Сега баба я няма, но да можеш да споделиш с мама е наистина безценно. Поне моята майка е такава, че мога да разчитам на нея за съвет, за мнение, без да ме съди и мислейки ми само и единствено доброто и грижейки се единствено за моите интереси.
Пред останалите винаги мога да сложа маска и да се чувствам удобно с нея. Помагала ми е винаги, още повече предвид разни предателства, научили ме на много неща през годините. За тия почти 27 лета единствените, които нито за миг не са ме накарали да се съмнявам в искрената им добронамереност и единствените, които не са се опитали да ме подхлъзнат и не са се дънили с доверието, което съм им гласувала, са родителите ми. И баба, Бог да я прости.

Абе, то и аз много-много не споделям, защото напоследък всеки разговор завършва с рефрена: Не искаме куче, искаме внуче и взе да ми писва. Освен да взема да им изтърся едно внуче, да ги видя какво ще правят. То, в края на юни без малко точно така да стане...

Няма начин, Жо. Приеми, че вече сме на възраст и тия подмятания ще зачестяват все повече. Пък ако стане, вземи им го тръсни наистина - като искат внуче, да си го гледат. Хем ще си се отчел и пред държавата.
Моите още не са си отворили устата по въпроса - поне не и сериозно, щото ми знаят плановете. Но то човек предполага, Господ разполага, нали знаеш. Това, че ми знаят плановете обаче не пречи чат-пат майчето да обяснява какви дрешки щяла "да му купи баба", когато минаваме край някой бебешки магазин.

Виж, аз бях готов в края на юни, но проекто-майката не беше и тя си взе решението. Аз декларирах подкрепа, но знех, че това няма да натежи везните. Беше ми някакво странно и неестествено и въобще не знаех кой от двата варианта ми е по-странен и неестествен. Но пък другото щеше да си е приключение, а сега - нищо... Освен това така крие какво щеше да бъде, че явно е било момче... та, като си говорим и за абортите, още повече съм против!

О, аз за абортите няма да си казвам (пак) мнението, че не ми се отпочва пак с глупостите, честно. Тая тема отдавна не я засягам сред (не)познати - приела съм, че всеки е свободен да реши дали би могъл да живее с такава вина до края на живота си и толкова.
Но на твое място бих се чувствала ужасно безсилна и би ми било много криво, честно. Не знам дали бих могла да я погледна пак тая жена, знаейки, че доброволно е убила детето ни/МИ. Не ми отговаряй - ти си знаеш най-добре как се чувстваш и никой не може да ти вмени какво е правилно в случая. Аз просто изказвам моето си мнение по въпроса и ще се огранича само до него, както и няма да коментирам по-нататък темата (и, честно казано, се надявам да не тръгне отново като офтопик на тази).

Това с пачата искрено ме развесели. Иначе си много права. И аз самата съм склонна лекомислено да си споделям някои неща на почти непознати, докато на майка ми или сестра ми примерно - не. Убедила съм се, че накрая именно те ще са хората, на които ще разчитам, когато няма на кого другиго, но към днешна дата не мога просто да седна и да кажа: "Абе, мамо/сестра ми, знаеш ли, мисля, че съм влюбена в еди-кого си?". Отношенията ми и с двете са много специални, изключително много ги обичам и бих направила всичко за тях, но просто им нямам такова доверие (не в смисъл, че ще отидат да кажат на някого, а по-скоро, че не чувствам, че искам знаят някои неща за мен). Много е странно и наистина е доста лично Така че ако някой се интересува от моя съвет, той е следния - ако можете споделяйте с майките си на воля, няма да сбъркате. Ако не можете... не се доверявайте много-много на другите.

Това, че са ти семейство, не означава, че отношенията ви съответстват на ниво "най-добри приятелки". Може да сте семейство и да сте генетично обременени да ви е грижа един за друг и да се подкрепяте, и да си пазите гърба (така де, кръвта вода не става), но когато става въпрос за това да споделиш нещо лично и интимно, искаш да го споделиш на човек, когото чувстваш близък до себе си, до начина си на мислене. И това изобщо не е задължително да е майка ти.

Ако имаш такъв човек вън от семейството, наистина се радвам. Просто моят опит дотук е показал, че 100% от приятелите ми (буквално 100% от много малкото на брой хора, които наистина наричам "приятели") са ме разочаровали, използвайки по кофти начин информация, която имат за мен. С едно изключение, всъщност, което сваля малко процента, но пък там други причини ме карат да ударя спирачка на споделянето и нещата да не са същите, каквито бяха преди 10 години, когато този човек знаеше буквално всичко за мен (и му прави чест, че и до днес не е злоупотребил с информацията, която има).
Ениуей, те продължават да са ми приятели и да ги обичам ужасно, ужасно, ужасно много. Но имам едно на ум за нещата, които споделям и които, в крайна сметка, остават само в рамките на семейството. Просто с годините установих, че нещата, които не казваш на околните за себе си не могат да станат повод да бъдеш наранен. Обратно - колкото повече разправяш, толкова по-голяма е вероятността някой някъде някога да използва тази информация и да те прее*е по начини, които не можеш и да си представиш. С което не казвам, че съм спряла да споделям - напротив, хората знаят изключително много неща за мен. С времето обаче почнах да си слагам цедка на устата и да претеглям онова, което смятам да кажа, преди да го изрека. Имам късмет, че образователните шамари бяха не-твърде-болезнени, та успях да се поуча от тях, без да се налага да ги изстрадвам. И не държа да го правя и за в бъдеще.