Увод - мързи ме да пиша увод, сериозно, просто реших да използвам една от идеите си за тв-сериал, за да го направя на книга, т.е. на роман. Естествено - оставайки си вратичка после да го филмират... като сериал. Няма да обяснявам фабулата, прекалено е дълго и сложно. Разчитам на читателите да го разкрият постепенно... Казано с други думи - ще ви разкажа една история, която все искам да разкажа, но никоя телевизия няма пари да направи. Т.е. българска телевизия, за да сме по-коректни. Умишлено не съм избрал заглавие, защото така имам повече свобода да пиша. Няма награда ако разкриете какво е ПЧФР - но ако ви кефи, ше ви дам благодарност. И понеже колкото по-малко обяснявам преди първия епизод (а да, ше ги пускам на кратки епизодчета), толкова повече има шанс да продължат хората да четат (защото са мързеливи - бел. моя)- ето го и прологът:
Епизод 1: Пролог
- А как ще ги върнем? - попита Д-р Стаменов. От погледа му личеше притеснение. Младият физик, още не беше сигурен в позиционирането на транзисторите... - Те ще останат тук, все пак... - вметна Кацарски - ...това е само трансформатор на съзнанията и образите. Телата им ще са си на масите... - А ако не можем да ги върнем... - Ще можем, тестовете показаха, че мишките отново имат същите спомени и същите отношения помежду си - следователно, съзнанията им са същите... - Значи, можем да пускаме? - Да, провери уредите...
Компютрите забучаха дори още по-силно от нормалното, като младите учени усетиха нещо като земетръс в лабораторията им. Постепенно светлинния прах покри телата на Даниел и Елена, които скоро бяха изцяло облъчвани. Стаменов провери параметрите и съмнението отново се прокрадваше по лицето му... - Почти сме готови на 100%, Професоре! - Стаменов съобщи с треперещ глас - Нормално ли е да отнема толкова време? - Може би... Последва миг тишина... Доколкото тривиалния шум в залата, можеше да се нарече тишина. Професорът погледна стъписания Стаменов въпросително, но и с лека загадъчна усмивка. - Там са... - доволно се усмихна професор Кацарски - Сигурно вече се чудят какво става... Телата на Даниел и Елена не помръдваха от местата си, потънали в йонизираните влъкна... - Там са... - повтори по-силно Професора - Да можехме да им видим физиономиите, а?
***
Даниел се огледа и осъзна, че нещо не е наред. Нямаше как да познае таванската стая, в която се намираше, но не това беше проблемът в момента. Един по един идваха въпросите, първия от които беше "Защо всичко тук е старо?" - около него видя кашони с книги, кашони с винилови касетки, плочи, касетофон, който изглеждаше поне на 50 години... - Къде съм? - чу се да отронва Даниел, когато шумолене се разнесе, идващо от наблизо, може би 5-6 метра. Има ли някой там? - Даниел? Това ти ли си, аз съм - Елена! - тих женски глас въпросително изследваше пълния с вехтории таван. - Защо тук мирише така? - Елена? - дотътри се до нея и погледа му се спря върху дрехите - морално остарели парцали, които напомняха на стар български филм от 90те години. От онези, които даваха по РетроТв, събота вечер, когато никой нормален нямаше да седне да гледа. Пеньоарът, който я покриваше, беше подсилен и с жилетка, която напомняше на баба му. Дори се поусмихна леко на странния външен вид на младата жена. Но това беше до момента, в който срещна погледа и и осъзна, че може би трябва да види собствения си такъв. На идване към нея, беше забелязал огледало, към което сега се втурна. Как изглеждаше - о, да отвратително! - Къде са ни пратили, че сме облечени като баба и дядо? - Не къде, а кога... - отвърна с хитра усмивка Даниел...
***
Преоблечени по малко по-"съвременна" мода, Елена и Даниел се скитаха по улиците на Стария град - толкова познати и за двамата, но толкова... различни. Основният им въпрос отпреди малко получи и своя отговор - 1990 година. Видяха вестници на една будка и датите по тях. Беше 28 август 1990 година. Елена се опитваше да си спомни, какво беше правила като малка по това време. Ваканцията с родителите? Летен лагер? Почивка на село при баба и дядо? Сякаш беше преди цял един живот за нея. За Даниел, беше ясно какво бе правил по това време - играеше си на улицата, както през цялото лято, та чак до края на неговото детство. - Аз ще ида малко до махалата - заяви той на Елена, която още изглеждаше объркана и стъписана - Ти ще можеш да се оправиш в града и без мен, нали? - Ами... да, сигурно... помня къде живеех... - отвърна плахо тя, но все пак доби смелост и тръгна нагоре по Булевард Априлски - Добре, нека се видим пак тук довечера към 8, за да обсъдим, какво ще правим, съгласна? Тя не му отвърна, а само поклати глава и с по-бодра крачка се отдалечи в избраната от нея посока. Даниел от своя страна тръгна надолу към своя роден квартал. След като пресече "Райна Княгиня" и сви надолу по стария път на тролеите, скоро се озова на булевард "Черни връх" - Стария Black Hill - прошепна на сее си Дан - Колко е странен без всички нови офис-сгради и Мола на мястото на читалището "Н.Й.Вапцаров"... Той вървеше из Кв."Черни Връх" и постепенно в главата му изплуваха познатите места - сладкарницата, в която все искаше да го водят, междублоковите игрища, гаражите. Всичко, както си го спомняше, сякаш беше в музей на живота си. Но беше реално, а не направено с цел да бъде посещавано от туристи и любопитни зяпачи.
Скоро се спря пред двора на ОУ "Захари Стоянов" - първото му училище. Сега в късното лято, училището не беше пълно с ученици, а с играещи си деца, които не бързаха да се откажат от ваканцията си все още. Нищо, че се намираха в нейния най-страшен враг - училището! Даниел влезе в двора и седна на пейка, която избираше прекалено дълго, та чак родителите наоколо се зачудиха, що за странник е това. Той невъзмутимо си седеше там и гледаше малчуганите как играят футбол на близкото игрище. Сякаш и на него му се искаше да обуе кецовете и да се включи в играта и да покаже, какво може на другите деца. Докато си мечтаеше за спортни подвизи, топката на децата се отклони и се доближи до неговата пейка и едно от момченцата се втура в лудешки бяг за да я вземе, за да може играта да продължи час по-скоро. Наближаваше заник и децата знаеха, че всяка секунда игра е ценна. Всеки ден преди даскало беше ценен. Момченцето най-накрая стигна до пейката, където Дан му подаде топката, погледна го и рече: - Ето, вземи я Дани! - Благодаря! - чинно изрецитира момченцето, преди втора мисъл да го сполети внезапно - Ти ме познаваш? - По-добре отколкото си представяш, Дани...
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
Последна промяна Kristo на 09 Май 2011, 02:11, променена общо 16 пъти
- Сигурен ли си в това, което казваш? - с невярващ поглед попита малкият Дани - Откъде да знам, че си Аз от бъдещето? - Мога да ти го докажа! - непритеснен и дори усмихнат, Даниел гледаше малкия си Аз и сякаш се любуваше на себе си. През годините винаги си мислеше, че изглежда недодялан, незавършен и неперфектен. Когато забогатя, това спря да го вълнува, но сега, когато парите и славата нямаха значение в един друг свят и едно друго време, Даниел сякаш отново преживяваше старите си катаклизми от детството. Но този път от друг ъгъл. - Не се ли чудиш защо родителите ми... родителите ти, тоест, не са дошли да те вземат или защо баба Керанка не е пред блока на пейката сега? - Даниел поогледа наоколо и с очите си посочи входа на блока, пред който стояха - същия блок в който, малкият Дани живееше, т.е. в който Даниел беше отраснал. - Моля? - зачуди се малчуганът - Къде са? Ти ли си им направил нещо? - Не, напротив! - Даниел сякаш се мъчеше да си припомня обстоятелства - На този ден през... искам да кажа, днес беше убийството на съседа Ставрев, жена му го беше... го е убила! Родителите НИ бяха първите открили трупа и сега дават показания на полицията в районното. Баба Керанка беше пък тази чула изстрелите и децата и я взеха да нощува при тях, в Центъра, защото беше стресирана. Вашите ще се приберат към 7, може би дори 8. Помня, че стоях гладен, докато се приберат вкъщи и се чудех къде са. - Откъде знаеш всичко това? - Защото съм го преживял, Дани... - след което последва странно мълчание...
***
- Ами ние да я убедим, ама... тя дали ще е съгласна? - Стефания със странен поглед изгледа Кольо и после Елена, която седеше срещу тях. - Ще се съгласи, когато и кажете, какво МОЖЕ да получи от всичко това! - Елена беше невъзмутимо сигурна в думите си и плана си - Не бях толкова инатливо дете все пак! - Абе, тя Елито, сега е малко по-отракана, щото нали знаеш се преместихме от Варна тука и се чувства сякаш идва от големия град и така - Кольо наруши стъписаното си мълчание и се опита да подкрепи думите на съпругата си Стефания... - Оф бе, тате, ти пък - Елена обърна поглед и към него - Помня, че тогава исках да стана балерина, певица, принцеса... - какво по-добро от това, да наемете учителка за Ели и коя по-подходяща от мене? - Дали ще те познае? - Стефания пак се намеси в разговора с дъщеря си от бъдещето. - Няма, няма, аз много съм се променила от тогава! - Виждаме, виждаме - в един глас и споглеждайки се, майката и бащата на Елена - Нали все пак чужбина, модата, киното... такива неща променят хората, ама към добро ли? - майчиното притеснение продължаваше да тормози Стефания - Да! Животът ми стана страхотен след университета, трябва и на вас да благодаря, че ме издържахте и изпълнявахте всичките ми прищевки и през годините сте ми били единствените приятели... - разчувствана Елена започваше да се отнася леко от идеята на посещението си - Но не се тревожете, и през годините Ели ще ви оценява и благодари за грижите, ще отрасне като прекрасно дете и момиче... и после жена и най-вече успяла жена... - Ами дъще, то защо ти е тогава да я напътстваш, да и променяш пътя, та чак си дошла от 21ви век сега в едно никакво време? Не ти ли стигна постигнатото? - Да ми стига? Е, можеше и да е по-добре, но... - Елена за миг се премести в мислите си отпреди три месеца, когато преживя първия си истински шок в живота. Не, не беше майчинство, брак, загуба на близък. Нищо такова! За нея такива неща са просто тривиални събития от тривиалните животи на милионите тривиални хора. Но загубата на Оскарите, за които от малка беше мечтала, просто я съсипваше. Критиците се напредварваха да ласкаят изпълнението в "Песента на Лебеда", имаше оферти да участва в тонове продукции, да гостува навсякъде, да напише книга дори. Но тя винаги искаше още и още. Искаше тази награда, беше се готвила цял живот за нея. И загубата и я изкарваше извън кожата и. Може би нямаше да е пресилено, да кажем, че участваше в експеримента, за да промени и този момент в живота си. Защото просто искаше повече дори и от това, което беше постигнала, а то не беше малко. Но явно на нея не и стигаше... - Елена? - върна я обратно в 1990, притесненият и баща - Малката сигурно ще се прибере всеки миг, какво ще правим? Как да я убедим, как да я подкупим, накараме? Ние сме добри родители, но пък ти и никой друг, не знае какво и е в главата... - Ами тате...
***
Професор Кацарски подбираше записките си и чертежите, които прилежно събираше в една папка. Спокойствието, с което вършеше научната си работа, се беше изпарило, когато се появи това дългоочаквано препятствие пред същата тази работа - пресконференцията. И докато за него беше една от много досадни срещи с дузини лаици от медиите, то за асистента му - Стаменов, това бе първият сблъсък с вниманието и въпросите. Самият той крачеше нервно из залата и никакви дребни нещица, като подготовка не можеха да го накарат да се разсея. - Как ще им обясним, откъде имаме праха? - за миг погледна професора в очите, изпод очилата си? - Стаменов... - А ако попитат защо сме избрали точно "Водещия на Неделното Шоу" и Мис "Аз заслужавам повече една филмова награда"? - Стаменов... Моля ви! - А ако попитат, защо точно 28ми август 1990 година? - Стаменов, успокойте се, моля ви! На всички въпроси сме готови да отговорим. Работата на тези хора е да питат, а нашата - като учени - да отговаряме! А и датата не е наша идея, Даниел я е избирал, следващата ще е пък на Елена, а тях, да си ги разпитват журналята, колкото искат... - А ако... - Не, няма ако - това е физика, точна наука, всичко върви по план, проблеми в апаратурата няма, а ние не сме шоумени, да ни развяват насам-натам в биографии и... На вратата се почука и стажантката се появи, а нейния първи поглед им показа, че е дошло време...
***
Входата врата се отключи и тримата се спогледаха въпросително още един път: - Ами тате... кажете и най-просто и най-вярното - че ще сбъдне мечтите си, ако се съгласи да си има ментор, който от време на време ще идва за по 1 седмица, да и помага в живота - Елена набързо събра в едно изречение, всичко, което техните трябваше да доразвият в една опашата лъжа. - А чакай, сега - баща и се намеси отново - една седмица как така? - Казаха ни на двамата, че... - внезапно Елена прекъсна мисълта си от отварящата се врата на стаята - Ели, миличка - изведнъж стана Стефания и отиде при дъщеричката си - На гости ни е дошла...
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
- Както сами разбирате - обясняваше разпалено Професорът - целият процес трае адски кратко, но каналите са стабилни и можем да поддържаме допългенгерите в другия времеви период за достатъчно време, в което да могат да са активни. Това, което постигнахме на този етап е една седмица, като... - Професор Кацарски, какво ще стане, ако не се върнат до 1 седмица? - нахакан млад журналист изхвърли в морето от информация, като въпрос - Опасно ли ще е за здравето им? - Не, вижте - след 1 седмица престой, полетата, които ги държат там ще отслабнат и връщането им ще стане по-трудно и рисковано. Но те са добре предупредени и знаят, какво да правят, като наближи времето. - А първото им завръщане идния понеделник ли ще? - продължи същият нахалник - Не, разбирате ли, това е самата иновация, която добавихме ние, в България - от лабораторията в Люцерн ни позволиха да ползваме тяхната технология и записките от техния експеримент, както знаете там пътуванията бяха с продължителност почти 28 часа, а участниците реално прекарваха по 1 седмица в миналото... Шумът в конферентната зала придоби по-сериозни размери. Почти бяха изчерпали техническите въпроси и двамата учени се страхуваха най-вече от моралните такива. Като физици, тяхната сила беше атоми, вещества, теории, машинарии, но общочовешките въпроси им бяха далеч от мислите. - Ако това са всички въпроси за днес, бих искал... - младия Стаменов се опита да приключи по-рано пресконференцията... - А как отчитате, какво са направили там? Нали казахте, че всяко тяхно действие ще оказва влияние на историята им? - очилата журналистка също се намеси в разговора, след като придвидливо изчакваше момента да забие с този въпрос физиците. Двамата учени се спогледоха един друг с малко притеснени лица, осъзнавайки, че ще трябва да разкрият една от добре пазените тайни на експериментите. Въпреки старанието им да засилят медиите в друга посока, такава, каквато те биха искали да научат и да предадат на аудиторията си, явно беше, че една журналистка мислеше извън рамките на тълпата хора, която се опитваше да изкопчи информация... - Ами, вижте... - тръгна все пак с отговора, професор Кацарски - имаме една база данни, в която... - Е, тя не е точно база данни, защото е динамична по своята структура и... - намеси се асистентът му - Да, да - продължи професорът - тя е такава, че в нея сме нанесли историята на животите на нашите участници, като при тяхно действие в даден минал период, ще получаваме информация, кое се е променило в съдбите им и как точно. В смисъл, ако сега, докато са там, научат другото си Аз да свири на пиано, ние ще получим съобщение, че базата данни е променена и даденият индивид може да свири на пиано, в случая от 1990 година и този факт ще афектира други моменти от живота му. Надявам се го обясних достатъчно ясно, госпожице... - А ако те не успеят да... - продължи в тази насока журналистката - Извинявам се, че ви прекъсвам - намеси се организатора на конференцията - но се налага да направи кратка пауза, след което ще продължим с въпросите ви, заповядайте в кафето на сградата на приземния етаж... Учените бяха успокоени от тази почивка, която идваше доста навреме, но тяхната стажантка - Мария Колева се приближи към тях, все едно че я гонят някакви чудовища и им прошепна: - Колеги имаме първи ъпдейт в базата данни, мисля, че трябва да го видите...
***
Даниел реши, че е достатъчно късно, да задържа малкия Дани извън блока, а и разговорът им вече беше почти изчерпан като за начален такъв. Дани се беше ентусиазирал от всичко чуто, както и от прекрасните неща, които щяха да му се случат. Дори нямаше търпение да мине този ден, тази година, училището, гимназията, университетът - и да започне истинският му живот. Но макар и трудно осъзнаваше, че това няма как да стане веднага. - Значи ти ще си моя ангел-хранител? И колко често ще идваш? - Дани... ами... да, такъв ще гледам да съм, а колко често - няма как да знам отсега. Но имай предвид, че в трудните моменти, ще съм ти на разположение със съвети и подкрепа... - Ама трябваше да дойдеш лятото да убиеш едно куче, което пред блока захапа на един съсед... - Не, Дани, виж сега - каквото и да направя с моето си тяло в ТВОЯ живот, няма да има ефект. Не мога да убия никого, нито да нараня. Така действа машината, така действа целия експеримент - каквото и да сторя тук, в моя живот, като си го гледам пак, няма да е променено. Кучето пак ще е живо и пак ще нахапе Майкъл, както ти си видял преди седмици... - А тогава? - Тогава просто ще те напътствам с думи и идеи. Разбираш ли? - Ами...
***
- Значи Елена, това което го говореше, го е сторило, ама не знам как, техните в онзи период са се съгласили изобщо - повтаряше си на глас, професор Кацарски. - Може би е говорила с тях, доказала им е, коя е, с каква цел идва, и те са я приели? - чудеше се Стаменов - Едва ли е толкова трудно, тя е доста убедителна! - Сигурно е така, но ще трябва да изчакаме да видим, как това, че е станала менторка на самата себе си, ще се отрази на нейната база данни. Сега виждаме само, че в детството и се появи такава фигура, ама на какво ще я научи, какво ще и каже, и най-важното - какво ще промени... - Life-coach - прекъсна го, студентката Колева - пишеше това в хисторито... - Да, както и да е, както там се нарича това, което си е измислила - снизходително вметна Кацарски и погледа му се върна върху големия екран, върху който се виждаха ъпдейтите на техните опитни мишлета, т.е. Елена и Даниел... - Трябва да се връщаме отново в залата, Професоре! - Стаменов се опитваше да го откъсне от размислите му... - Да, колега, трябва... но защо тя не е казала на себе си, коя е? С каква цел е дошла там и така нататък... Ето, в съседното табло, се вижда, че Дани е станал по-вярващ и по-позитивен, след като Даниел е говорил с него в самото начало... - Професоре...
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
Даниел четеше разпалено вестника от 1990г. - особено внимание обръщаше на спортните страници, докато Елена беше нервна, погледът и не можеше да си намери цел в препълненото кафе. - На тавана ли ще спиш? - попита тя изведнъж - Ами... знам ли, може и да не... а ти? - отвърна и полу-разсеяният Даниел, който дори не я погледна - А откъде ще вземеш пари? - Сега точно си избирам, откъде да ги взема - посочвайки вестника си, Даниел - но по-важното е ти откъде ще вземеш пари, Ел? - Не ме наричай така! - крясна Елена - Имам работа, дадоха ми пари! - А да - обучаваш малката да е като теб, при това за парите на вашите... - Няма да спя в онази мизерна таванска стая, при това с тебе на дюшека - изсъска през зъби Елена - И аз няма да спя там, просто ще изчакам да излезнат двубоите и ще отида на хотел, въпроса е какви хотели е имало тогава... днес... тази година... - Хотел "Хисперия" е съществувал тогава, нали? - смени тона си, почти веднага Елена - Аз също мога да отседна там... - Президентският, нали? - избъзика се, Даниел - Може би ще можеш да ми дадеш от твоите пари, нали? - Да, веднага, даже още сега...
***
- И също така, когато някой от тях се опита да нанесе физическо действие спрямо човек, това действие няма да се промени, например, няма как да убият човек, защото човешките животи ще са константи и при повторното им връщане в миналото, този човек ще е пак жив. Не биха могли да раняват, да пребиват, да осакатяват. Но пък и те няма как да умрат в миналото, само техните допългенгери ще бъдат разрушени и ще се налага да пращаме нови, а да се надяваме, че това няма да се случи, защото е скъпа процедурата - опита се да вметне малка шега професор Кацарски - а и ако искахме те да умрат, щяхме в самата зала да ги изключим от уредите... - Професор Кацарски - журналист от крайните редове вдигна ръка - Ще можем ли да говорим с тях, когато се събудят довечера? Дали ще ни разкажат, какво е било, как е минала за тях тази седмица в 1990г? - Не, вижте, по-добре е за тях, да са изолирани от въшния свят. След връщането им тук, ще имат няколко часа за консултации с нас, избор на нова дата, зареждане на апаратурата ни и ще отидат пак в миналото. Ще им даваме само толкова време почивка, колкото да видят, какво са променили... - А ако не са доволни? - Нямат какво да направят, правилата са ясни - няма да си играем, докато нацелят желанията си. Те са туристи, а не господари на времето, все пак...
***
- Заповядайте, господин и госпожа Милуол, стаята ви е готова - пиколото посочи на гостите стаята - Надявам се Ви е удобно. - Благодарим ви, приятна вечер - отвърна "Господин Милуол" Вратата се затвори и Елена и Даниел се озоваха в голяма просторна стая, в която дори имаше диван. Погледът на Елена ясно казваше на Даниел, че той е именно за него. Но пък на него не му пукаше особено, просто остави нещата си и седна на стола до масичката, отново гледайки вестника от преди два часа. - Май си намерихме местенце, а Елена? - попита със самодоволна усмивка - Да, прилично е... не е пет звезди, но като за тази страна и тази епоха... - Какво и е на епохата, доста добре си беше, верно бяхме бедно семейство! - Да и ние, но класата си е класа... - О, я стига... като си била на 8, само класа ти е била в главата - сопна и се Даниел - Малката Ели е изискана, умна, галантна - според тебе, откъде съм тръгнала, а? Всичко е до характер, до човек. Не съм се променяла много, само съм израствала! Това е смисъла на гостуването ми - израстване и пак израстване! Това момиче заслужава най-доброто, работила е и ще работи усърдно за да постигне целите си в живота. Дори успях да я убедя да започне уроци по балет! А като малка се дърпах! - Много е странно, как говориш за себе си в трето лице - прекъсна я Даниел, в тези и размишления. - Ами тя, аз... ние двете - като говорихме една с друга, тя е различно момиче, аз съм в друго тяло и... ооо, не мога да ги схвана - приемам я като друго същество, което си е пак моят ум, съзнание, тяло... - Да, все едно се отглеждаш сама... а защо не и каза коя си и с каква цел си дошла? - Така! - Да, ама как така? - Ами така - по-добре да не знае, така е по-сладко да получава живота си, да се наслади, да добавя хубавите неща, без някой да и ги сервира. Ти защо пък каза на твоя? - Защото така ще му е по-добре. Ще има повече надежда, ще е по-добър и ще гледа по-глобално на живота си. Ще е такъв, какъвто трябва да бъде, най-малкото... Елена прекъсна размислите с Даниел и отиде до банята. Даниел си избра одеало и се излегна на дивана, готов да заспи. Беше дълъг и изморителен ден, не толкова физически, въпреки ходенето, а емоционално - чакаше го близо 6 дни в този период и той искаше да има сили за това време. Докато размишляваше за всичко, Елена бе готова и влезе в стаята отново и се мушна под завивките на леглото си. Поради наближаването на есента, беше застудяло в крайморския град и това изненада и двамата. Но тя не усещаше хлада, защото беше затормозена с важен въпрос: - Защо точно "Милоул", откъде ти хрумна, да не се правиш на някой английски благородник, та ме правиш и мене такава? - Ха-ха-ха, ти наистина имаш нужда от уроци, а? - сепна се Даниел в смях - Милуол е футболен отбор, заложих на тях срещу Барнзли в днешните мачове, и понеже знаех резултата от преди да дойдем, спечелих достатъчно пари за да си позволим тази стая за седмица, както и някакви пари за разходи. Точно ще можеш да върнеш и на вашите парите, които си си изпросила... - Да бе! Искам да се чувствам финансово независима все пак! - тросна му се Елена - Е, сега говориш точно като жена на английски благородник... - Я мълчи! Лампата бе изгасена и стаята потъна в тъмнина, в следствие на което, нашите герои заспаха...
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
- Събуди ли се? - съненият глас на Даниел потърси Елена - Ехо? - Да, ама не ми се става, днес е първият ми работен ден извън шоубизнеса. Чувствам се някак не-на-място в целия този хаос, Ели, родителите ми. Като съм си вкъщи, как ще се постарая да не се шашкам от спомените в стаята ми, от играчките ми, котката... - Имала си котка? - Да, Снежинка се казваше, умря като бях... е 1996г. значи съм била на 14 години... адски мило създанийце, беше много послушна и... - Да, схванах, схванах... не ти се ходи там, защото изпитваш носталгия... - Не, сега животът ми е по-различен, по-добър, по-приятен и по-удобен, а тогава... - Тогава е бил просто по-лесен, нали? - прекъсна я Даниел...
***
- Ами, както можете да предположите, не бяха единствените кандидати, а изборът - съвсем не беше лесен - обясняваше на журналистите доктор Стаменов - трябваха ни обаче точно тези двама кандидати за туристи. Все пак те са на еднаква възраст, отраснали са в един и същ град, така, че няма да се налага на базата данни да обработва промените твърде дълго. Освен това, като са в еднаква среда, ще е по-просто се подкрепят един друг в техните цели през годините. - А вярно ли е, че са се познавали още тогава - като деца? - Ами, вижте, доколкото съм изследвал животите им - не! Oпределено не! През 1990г. няма как да се познават, Елена Вапцарова и семейството и са нови в града, момичето не е от най-общителните деца и обикновенно ходи само на училище и на редица курсове, които се сменят със смайваща скорост през годините. Докато пък Даниел Смирненски не се е занимавал с подобни неща. Отраснал е в друг квартал, краен квартал, както може би знаете от неговата книга. Нямало е интереакции между тях през този период... - Извинете - прекъсна го друг журналист - Като споменахте книгата на Даниел, искам да ви попитам - Ако той промени твърде много неща, тя ще се окаже невярна автобиография, нали така? - Хехаха - засмя се Стаменов - Кой знае, всъщност? Може и да си е пак същата, в крайна сметка, няма как да предположим. А може би просто се кани да напише втора автобиография със различен сюжет, а?
***
- Аз ли съм избраният? - малкият Дани се беше отделил от игрите на приятелите си, за да поговори с другото си Аз. - За какво да си избран? - попита го Даниел - Ами, как са ме избрали да участвам в този експеримент? - О, това ли... ами то си беше доста бавен процес... търсеха подходящи двойки кандидати, аз отговарях на доста изисквания, проучваха ми живота, дали нямам престъпления, дали нямам прекалено лоши постъпки, дали нямам лоши подбуди спрямо някого... - Аз не бих имал на твое място - смъмри го малкият - Е да, да, именно, това ти казвам и аз. След като ме избраха първи по ред, се почувствах много горд, че бях минал подобни критерии, не знам за другия участник, дали се е справил така добре, колкото... - Друг? Има друг участник, мислех, че си само ти. Само аз! - Да, виж - двама души сме в миналото сега и тепърва ще идваме по двама души. Просто тя няма как да идва да се занимава с теб, тя си приказва с нейното малко аз... - Коя е тя, познавам ли я? Откъде е? - Виж, мога да ти кажа всичко за нея... но по-добре да не знаеш сега. Ще се запознаеш с нея... с нейното младо превъплъщение, може би някой ден. Сега е по-важно да се концентрираме над това, което дойдох да ти кажа? Дани поглеждаше към играещите деца и беше раздвоен между това да зареже възрастния себе си и да отиде да играе, но и любопитството, какво щеше да научи днес, също го придържаше. Изуменият му поглед се спря въпросително към Даниел и той усети, че може да започва словото си: - Дани - пое си въздух мъжът и продължи - понякога Бог иска от нас да ни покаже правилния път в живота, като ни тества и ни насочва чрез нещо лошо. Като ни провокира да действаме, да чувстваме и да мислим. И няма нищо гадно и несправедливо да се случват такива неща. И вместо да тъжиш, да се чудиш, какво е станало, къде си сбъркал и кой е виновен, просто трябва да гледаш напред и да не мислиш за лошите неща. Все пак знаеш - така ще станеш по-добър човек. Просто не мисли твърде много за нещата, а ги преодолявай бързо. Няма защо да се затваряш в себе си, да страдаш, да плачеш... Малкото момче го гледаше с доста странен поглед, но бързо попиваше думите му. Искаше му се да разбере обаче друго - защо чува всичко това точно сега и точно от... себе си...
***
- Господ? - изсмя се Елена - Какъв ти Господ, бе? Ако имаше Господ, толкова неща нямаше да се случат. Какво ви е на вас, доказателството, че има такъв индивид, а? Аз вече 28 години живеят без негова помощ и не мисля, че той е някъде там и помага или пречи? - Значи сега си и безбожница, а? - саркастично отвърна Даниел, докато разтребваше из стаята - Това, всичко това е въпрос на вяра! Винаги съм знаел, че всичко, което правя е по негова воля и по неговия план за живота ми. Да, тук съм дошъл за да го променя, но пак ще е в съгласие с неговото виждане за моя живот. Просто така става - Бог е навсякъде, дори и да не действа, а да си кротува. Има го, няма нужда от доказателство. - Как да няма? На какво опираш постъпките си ти? На Господ или на самия себе си? Съвест имаш ли, ако убиеш някого, да се оправдаеш, че Бог така е искал... - Няма как да убия никого баш сега - прекъсна я Даниел - Говоря по принцип... - По принцип светът се ръководи от... В този момент на вратата се почука. Беше чистачката, която сменяше чаршафите и носеше нови. Бяха минали 6 дни, откак двамата ни герои отседнаха в хотела и им предстоеше последната нощ там. Засега. - Ще искате ли още нещо, господине и госпожо? - попита младото момиче и поглеждаше и към двамата, които точно бяха спряли екзестенциалния си спор заради намесата на битовите проблеми - Не, благодаря ви - отпрати я Елена Двамата седяха на леглото, всеки гледайки надолу, спазвайки тишината след поредния им спор. Може би най-смисления им спор досега, откак съжителстваха като туристи в 1990г. в тази хотелска стая. - Не му пълнех главата с религиозни неща, просто по-рационални неща исках да му кажа. Да бъде готов, някакси, като дойде. Ето, утре точно ще видим дали ще се случи или ще издържи - започна по-спокойно Даниел - Защо си му говорил всички тези неща? Какво ще става утре? - Утре е денят, в който нашите ми казаха, че се развеждат...
***
- И все пак, как ще обясните, професор Кацарски, че въпреки добрите му резултати, Даниел не е бил първия възможен кандидат за експеримента, дори е бил извън първите 6 сред мъжете - нахакан журналист отново изправи на нокти залата, както и двамата учени - защо той е бил избраният, а не някой друг? - Ами - след което професорът направи дълга пауза за да помисли - Даниел Смирненски може да не е имал перфектния живот, но идеално пасваше на избранницата ни сред жените - Елена Вапцарова, както знаете. Бяха родени през една и съща година - 1982г. и в един град, както и имаха обща... - А за нея сигурно ли е, че е била първа в нейния списък? - прекъсна го същия журналист - А за нея... тя... Ами избрахме я... - погледът на Кацарски срещна този на асистента си Д-р Стаменов и двамата съучастнически се опитаха телепатично да измислят нещо, като отговор на този въпрос...
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
Даниел притеснено допиваше кафето си в кварталното кафене в Черни Връх. Елена се появи скоро след поредния тролей. Седна до него и двамата си поприказваха с погледи, преди тя да го попита: - Къде е? - Още го няма, но доколкото помня, беше към 10 и нещо. Просто може и да не се случи. А ти защо не си в твоята махала? - Тя днес е на балет, а и като ми е последен ден, ще я видя следобед, да и дам последно насоки. Май трябва с нея да се разбера, кога да се появим пак... Даниел спря да я слуша за миг, защото входната врата на родния му блок се отвори внезапно и малкият Дани излезе от там и тръгна към улицата, бягайки. - Ето - посочи Даниел - сега се оглежда на улицата и тръгва в наша посока, тичайки към парка, който е нагоре по улицата... Но като изричаше тези думи, Дани погледна надолу по улицата и тръгна в противоположната посока. - Явно не помниш точно, а? - просъска Елена - Ами... парка... оградата на... добре де, давай след него, ще го настигнем... - учуден бе Даниел Двамата побягнаха след детето и го настигнаха едва зад ъгъла. Беше със зачервени очи и беше задъхан. - Ей, Дани, спри - каза му Даниел - какво става? - Трябваше да ми кажеш! Трябваше да ми кажеш по-рано! - ядосано през сълзи извика Дани Даниел погледна Елена и после отново детето и му подаде ръка.
***
Професорът и неговият асистент подготвяха лабораторията за връщането на пътешествениците. Таймерите им показваха, че разполагат с много малко време, в случая - 3-4 часа. Докато Кацарски се опитваше да намери нещо в папката си със записки, заседнал пред бюрото си и почти незаинтересован от обратното броене на часовника на големия екран. Трескавата работа и бързането бяха оставени за Стаменов, който тичаше насам-натам, коригираше постоянно данните и понякога поглеждаше компютъра с базите данни на участниците. Нямаше видима промяна, нито лог за настъпила такава. След като асистентът отново презареди информациите, данните на Даниел не се подреждаха. - Професоре, очакваме нов ъпдейт в базата на Даниел. Какво ли може да е? - Всичко може да е, не видяхте ли, какво е правил той на този ден през 1990г, може да е успял да промени нещо, за което толкова се надяваше, за което да е отишъл в онази седмица... - Зарежда му се все още... а в този момент и на Елена започна създаването на ъпдейт... дали е нещо между тях, нещо общо... - Едва ли, Стаменов, щеше да започнат едновременно, не мислите ли?
***
Дани се беше успокоил след разговора със Даниел и Елена, които му обясняваха по хиляди наивни начини за отношенията между мъжете и жените. Докато го прибираха към тях, двамата се стараеха да изпреварят родителите на Даниел, които скоро щяха да се приберат от посещението си в съда и щяха да проведат същият, ако не и подобен разговор с него. Малкият беше впечетлен от Елена. Или по-скоро от нейните думи - "една жена винаги трябва да избере най-доброто за себе си и за детето си". Същото, което всяко дете като Дани мислеше за своята майка. В тези думи, той намираше това, което не можеше да измисли и изрече сам - логиката, която му трябваше. И с това оправдаваше постъпката на майка си - да подаде документи за развод, може би за негово и нейно добро. Може би така е трябвало да стане? Даниел се опитваше да го развесели със своите шеги, но без никакъв успех. "Може би му трябва време" - мислеше си той. - И помни дечко - каза Елена. - Няма защо да се сърдиш на майка ти, че се разделя с баща ти. Така е решила, тя е голямата в случая, тя знае най-добре. Дани и Даниел не казаха нищо, като малкият влезе във входа на блока си и тръгна нагоре по стълбите. Думите на Елена сякаш оставаха да висят във въздуха и тя не знаеше дали не бе сгрешила като ги каза. - Сега не си ли доволен? Той не избяга от къщи, както ти си направил и ще гледа по-позитивно на нещата. А и майка ти ще те отгледа по-добре от баща ти, който, както и подозирам не става за нищо, без да се обиждаш... - Майка ми!? - изуми се веднага Даниел. - Да, майка ти, на нея ще дадат родителските права, а ти и като порастнал ли не го разбираш това? - Майка ми!? - повтори отново Даниел. - Не са ги дали на нея, като аз бях малък! - Ами? - въпросително го изгледа Елена. - Отгледан съм от баща си... всъщност и тогава не можех да си обясня защо... така и не разбрах причината за развода им... - То нали Дани ни го каза "непримирими различия" и малко "чести скандали"? - Различията са си различия, но скандали? - зачуди се пак Даниел. - Нали видяхме тази седмица, че нямаше нищо, освен може би снощи да е станало нещо, за което не питахме Дани? Двамата погледнаха към панелния блок с известна доза съмнение в случващото се. В Даниел се прокрадна идеята да изчака родителите си и да проведе разговор с тях. Но нямаше време за нещо такова. С Елена бързаха за да вземат малката Ели от часа и по балет. И двамата се запътиха към близката спирка, на която трябваше да мине тролея.
***
- Изглежда нейния ъпдейт отново ще е по-голям - изрече Стаменов. - Показва по-голямо отделяне на памет, изглежда е нещо сериозно. Може би нещо се е случило с нея? - Ако е дълго зареждането, вероятно ще остави по-голяма диря в живота и, нали така, колега? - запита го професорът. - Възможностите са хиляди, не ми се мисли, какво ли може да е...
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
- Как така я няма? - почти изплашената Елена питаше една от учителките. - Нейния час трябваше да свърши току що? Нали така? Не сме закъснели? - Вижте, госпожо... - тръгна с добро учителката. - Госпожица! - прекъсна я нервно отново актрисата В този момент учителката изгледа изпитателно стоящия наблизо Даниел. Дори го загледа твърде дълго, за да се усети и Елена... - Какво? - още по-нервна ставаше Елена. - Не сме женени, неволна грешка. - намеси се Даниел в цялата ситуация. - Къде е тя? - почти изкрещявайки Елена отново върна темата на разговора. Към тях се приближи по-възрастна жена с дори още по-нервно изражение. - Малката Ели е с вас, виждала съм ви, в сряда мисля я взехте. Наложи се да прекрати по-рано тренировката, извикаха линейка, закара я в болницата, не знам какво се случи на бедното момиче. Сигурно е там сега. - Боже... - проплака Елена. Погледът и се обърна към вече смаяния Даниел и двамата се втурнаха извън сградата...
***
На едно друго място, по едно друго време, физичните гении Кацарски и Стаменов бяха готови със своите приготовления. Апаратите им бяха в изправност, сметките им - сметнати от мощните машини в лабораторията и от тях се искаше само да стартират обратната процедура на "Изпращането". Те още не и бяха дали име, може би от суеверие, че за да стигнат до нея, трябва първо "да изпратят" успешно участниците. Така или иначе, сега се бе стигнало до там - оставаха близо 2 часа и 49 минути според големия таймер. Всичко беше готово. Оставаше само да почакат. - Всеки момент ще стигнем 100% професоре! - извика от единия компютър Стаменов. - 100%!? - запита Професорът - Да, базата данни на Елена Вапцарова е почти обновена, можем да проследим в лог-файл, какво е новото, което се е случило с нея. Надявам се четенето не ни отнеме много време, ще трябва да чакаме и сигнала, че са стигнали в таванската стая, за да почнем процедурата...
***
В градската болница, разпитващи лекар след лекар, двамата - Елена и Даниел разбраха къде е отделението, където са настанили малката Ели. Учудващо за тях, болницата не беше същата, като през тийнейджърските им години, когато я посещаваха по-често поради различни причини. През 1990г. още не бяха направени повечето ремонти и размествания и това ги объркваше доста. Чак персонала наоколо ги помисли за избягали от лудницата. - Ето, тази стая е, да влезем. - каза Елена и без да дочака отговор отвори вратата. Даниел влезе след нея веднага и се озова в дълга стая с много легла. Може би 10. Срещу редицата от пациенти на легла имаше гола стена, в центъра на която имаше включен телевизор. Вървяха местните новини, а повечето пациенти - стари хора ги зяпаха с интерес и без да издават много шум. - Ели! Ето я там, легло 7, както ни казаха! - Елена продължи да тичам натам. Когато стигна беше шокирана от гледката... - Опитах се да го направя перфектно и... - през сълци от болка, малката Ели разказваше. - Тогава паднах и си го счупих, казаха, че поне 2 месеца ще съм в гипса, много ме болеше докато ме караха... - Ели... - успя да промълви едвам Елена. - Няма да ходя на балет никога повече! - изплака яростно Ели. - Ти си виновна, ти ме накара! Мразя танцуването, мразя позициите, мразя ги!!! - Ели... миличка - невярваща Елена се опитваше да намери правилните думи за тази изникнала ситуация, но беше твърде изненадана, за да каже нещо повече... Един от лекарите се приближи към двамата герои и ги дръпна на страна. - Вие сигурно сте родителите. Налага се да попълните формулярите за... - Не, не сме ние, аз съм учителката и. Дойдохме веднага щом разбрахме... - намеси се Елена. - Родители и ще са тук всеки момент, надяваме се. - продължи и Даниел. - Тогава бих ви помолил да изчакате навън, ние ще поговорим с момичето. - вежливо им предложи лекарят. Двамата тръгнаха уплашени към вратата, но след две крачки, Даниел спря, а така спря и Елена, която държеше за ръка. Беше вперил поглед в телевизора, където виждаше снимката на малкия Дани. - Увеличете го, моля! - извика той и лекарят се приближи и го усили. Сега цялата стая, с изключение на плачещата Ели, гледаха телевизора. - Детето е на възраст 8 години, последно е носило син анцуг, черни маратонки. Родителите му твърдят, че е побегнал от вкъщи, след като е станало свидетел на домашен скандал. Не е известено накъде е тръгнало, вероятно е в района на Северен Черни Връх, умоляват се гражданите... - монотонно съобщи водещата на новините. Даниел погледна невярващ Елена, която не знаеше какво става. - Не е възможно... ние го... спряхме... нали?
***
В лобито на болницата, Даниел се опитваше да убеди дежурната сестра да му извика такси, за да може да стигне до родния си квартал навреме. А времето им изтичаше. Елена беше дори по-нервна от него, седеше на едно от креслата наоколо. - Трябва да го намерим, това не беше предвидено, не съм бягал втори път. Помня, че като избягах първия път се прибрах привечер и всичко беше спокойно. Поговориха пак с мен, баща ми каза, че ще живея с него. Цяла нощ не спах но... си бях вкъщи... а сега съм... - Даниел сякаш търсеше логика в станалото. - Не мога да я оставя сама тук, не разбираш, трябва да отидеш сам! - Нали вашите ще дойдат всеки момент да я видят, точно ще поговориш с тях, че всичко е наред... - Не! Те са на работа, трябваше след балета да съм с нея 2-3 часа и да я изпратя до баба, те нямат идея, че тя е в болница и няма и да разберат скоро... - О, боже, Ел... извинявай, Елена - сепна се Даниел. - Как е възможно това? Днес трябваше всичко да е наред, да оправим някои дребни неща и да се върнем. А ти... си загазила, миличка, вашите нямат идея, че си дори от бъдещето им създаваш проблеми... - Аз!? Моя ли е вината? - Че на кой друг? Ти я накара! Ти ги убеди, да ти я дадат. Сега какво ще правиш, като трябва да се появим пак... леле, трябва да се връщаме! - Таванската стая? - Нямаме време да чакаме тука, идвай с мен, мисля, че ще успеем да намерим Дани, преди да се налага да се махаме, няма да си го простя, ако нещо му се случи...
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
- Може да ни оставите тук, благодаря ви! - Даниел подаде банкнота на таксиметровия шофьор и двамата с Елена излезнаха от таксито му. Паркът беше доста оживен по това време на деня, имаше десетки деца, десетки родители играещи си с тях. Всичко изглеждаше спокойно, дори очакваната полиция, която да издирва малкия Дани, не се виждаше. Даниел тръгне уверено в една посока, следван от Елена. - Влакчето! Там се криех като малък, като не исках да ме намерят на Криеница! Като бях ядосан, разсърден! Сигурно съм... сигурно е там! - Даниел се затича запъхтяно към въпросното влакче. Елена го следваше колкото може, но мислите и бяха на друго място - в болницата...
***
- Счупен крак, два месеца патерици, гипсове, щуротии... и всичко това от балета, който преди го нямаше? - професор Кацарски сякаш изпитваше студенти, а не Стаменов и Колева. - Един бог знае, какво ще промени това, а? Може би ще се откаже от танците като цяло, това сигурно ще повлияе на участието и в онова танцово риалити преди години, помните ли го, как му беше името? - Професоре, имат още час и половина, дали ще се справят? - притеснения Стаменов отново върна основния проблем на дневен ред. - Базата данни на Даниел също е обновена... - Сигурно в момента са осъзнали, какво са сторили, пряко желанията и плановете си... Дано само не решат да поостанат за да променят, каквото са влошили. Може да става и по-зле, а те нямат време, Стаменов вие... - Базата данни на... - Ами да я видим тая база, какво е станало и с него, че не я завлачи към тавана вече, индикаторите ни не сочат нищо, ако не друго... Трябва да видим дали и той не се е забавил заради нещо, което е станало извън идеята му...
***
Влакчето се оказа пълно с деца, но въпреки трескавото търсене, Даниел и Елена не можаха да открият малкия Дани. Той сякаш не беше на себе си и не действаше както обикновенно. - Ами той... знае къде ще го потърся нали? Знае, че бих дошъл първо на влакчето? - А възможно е... - отвърна Елена. - Къде не би го потърсил? - Той къде би се скрил от себе си... аз ако бях... чакай, аз си знам всички любими места, но той би отишъл, където никога не би отишъл, нали? - Тоест? - Тоест, Елена, отишъл е до мястото, където се страхувах да отида като дете на 8г. - той знае, че няма как да го потърся там... - И това къде е? - Близо е - в края на парка, отвъд празните изкуствени езерца... цигански катун! Да, тогава децата не ходеха там, защото имаше цигани заселили се там в бараки... Сигурно е отишъл там, защото знае, че никога не би отишъл там... Двамата промениха посоката на лутането си още веднъж и продължиха към езерцата. Мястото беше зловещо, макар и посред бял ден, наоколо нямаше хора, беше пълно с боклуци и плач се чуваше отдалече. Двамата се приближаваха все по-притеснени, гледайки внимателно какво може да изкочи от множеството саморъчнонаправени домове... Отстрани до тях имаше поредица пейки, зад който се криеше и самият Дани, който ги видя и се поколеба дали да избяга или да се приближи към тях. Страхът от това място не беше изчезнал, въпреки всичко. - Тук съм! - пророни той. Двамата се обърнаха стрестнати натам и го забелязаха...
***
- Как го тълкувате това, Колева, вие поне сте жена, нали? - Кацарски се опитваше да разбере смисъла на написаното, взирайки се в монитора. - Какъв е този женски елемент сега в живота на Даниел? Елена ли нещо се е намесила? Коя е тази, която е излъгала малкия Дани? Майка му ли... не мисля, все пак, щеше да си го пише? И това за развода, как изведнъж се появи, не си ли беше тука? Стаменов? - Мисля, че си беше там, професоре, развода на тази дата, Даниел научава тогава, предполагам затова е избрал тази седмица, да подготви себе си за катаклизма... Но вижте, второто му бягство - отново го намират, обаче имат около час някъде, да стигнат до тавана...
***
- Защо втори път, Дани? - Даниел и Елена бързаха да излезнат на по-оживена улица, от която да могат да се ориентират. - Какво стана вкъщи, като се прибра? - Ами аз... - проронвайки още сълзи, малчуганът продължи. - Нямаше никого вкъщи, търсех една количка и я видях под леглото. Влязах под него и я взех, но тогава мама и тате влязоха в стаята, където бях, в хола...
Мъжът изглеждаше ядосан, опитваше се да си сдържа гнева, който цял ден бе събирал, но когато стигнаха дневната стая не издържа: - Как не те беше срам да го доведеш в съда, ма? Пред роднините, преди кумовете? С тоя боклук ли, ма? Дето цяло лято ремонтираше над нас и всеки следобед беше бойно поле отгоре? С него ли дето те заварих в НАШЕТО легло да се въргаляш, кажи ми ма? - Не крещи, ще ни слушат тука всички бе, Стояне, какво искаш бе? С тебе ли да остана, пияница такава? Мартин е повече мъж от тебе бе! - Къф мъж, ма, парцал? - продължи в дива ярост Стоян. - Кой те издържа тебе, детето? Кой, кажи ми? Ходиш по етажите с някакви утрепки да те тръшкат ли, ма? Ти ли на мене ще ми кажеш кой какъв е бе? Виж съ, къф си парцал, утрепка, целия квартал ако ще да научи, че си използвачка, че си ненормална и ходиш по чужди мъже! Айде събирай си тука парцалите и марш при майка си. Ще забравиш тука дом и дете и всичко, омитай се, преди да те изхвърля на боклука, където ти е мястото, ей отвънка...
- Дани... ние... - Даниел беше стъписано от разказаното от детето. - Това ли е било... Това ли съм пропуснал като ме нямаше цял ден?
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
- Нямаме никакво време за това, Ел! - Даниел поглеждаше към нея, докато носеше малкия изплашен Дани към дома му. - Не ме наричай... - Знам, знам, но трябва да тръгнем в обратна посока - към таванската стая, знаеш колко време ни остава... - И да го оставим тук ли? Искаш да го върнем на вашите точно сега? - Не, почакай, виждам я... - Даниел помаха с ръка на баба Керанка, която точно се прибираше във входа. - Ще поговорим с нея, тя ще се погрижи...
***
Десетина минути по-късно, малкият Дани беше "намерен" и от своите съвременници, след като беше върнат от Елена и Даниел. Баба Керанка го заведе у тях и се обади в полицията и скоро родителите му го прибраха. Милата възрастна жена помогна на детето да се успокои и да приеме случващото се в този ден. Дани сякаш се чувстваше като ударен - нямаше идея, какво ще става с него тепърва. Майка му си прибра нещата и замина. А баща му сякаш беше друг човек - не можеше да си намери място от притеснения, от стрес, от гняв, дори сълзите в очите му се виждаха странни на малкото момче... Всичко това, щеше да е началото на новия му живот - дете на разведени... Само един родител...
***
- Как така са я заключили тая врата, точно като трябва да сме горе? - Даниел се опитваше да намери начин да я отвори. - Звънни на някой от звънците, все някой ще ни отключи? - предложи му Елена. - На кого например, не знам кой живее тук, нито тези имена ми говорят нещо, кой знае дали някой си е вкъщи... Въпреки това натисна един от звънците, с надежда да се случи нещо. Оказа се втория етаж, а на терасата на този апартамент се появи жена на средна възраст с ролки за коса и гребен, очевидно и разстроена, че е била прекъсната... - Какво искате, кого търсите вие? - Госпожо Младенова? - учудено попита Елена и очите се впериха в жената. - Кои сте вие, какво има? - от терасата продължаваха да падат въпроси - Ти я познаваш? - Даниел тихо попита Елена - Коя е тази жена? Знаела ли си, че... - Нямаме време, това е старата ми директорка... не знаех, че живее тук, но я помня, може да ни пусне вътре... - Кого търсите... Мъжа ми го няма? - Госпожо Младенова, ние сме дошли от... - започна Елена - ... министерството на образованието, може ли да се качим да поговорим с вас - продължи в този дух и Даниел. - Какво? - запита го Елена - Слушай, натисне ли тя бутона, тръгваме на бегом към тавана, след малко ще остават само 3 минути, нямаме време да се замисляме за подробностите. - заговорнически я изгледа Даниел и в този миг вратата се отвори автоматично, издавайки, че Младенова е решила да пусне "хората от министерството"...
***
Тичайки по стълпите, двамата нямаха много време за размисли, какви ги бяха свършили през седмицата. Всичките им анализи щяха да останат за после, за времето в лабораторията. Даниел виждаше изоставащата Елена и и подаде ръка за да продължат по-бързо по стълбите. Някъде под тях, Младенова беше на етажа и се чудеще, какво става. Даниел се опита да каже нещо на Елена, но в този миг тя се спъна и падна на коляното си. Извика от болка, така, че целия вход да я чуе. Беше стара сграда, в която стените бяха тънки. Толкова стара, че чак нямаше асансьор, с който двамата герои бяха привикнали в хотела... а и в тяхната епоха по принцип. - Чакай, дай ми ръка! - Даниел вдигна Елена и носейки я тръгна към тавана. - Боли ме, виждам кръв, трябва да спрем! - викаше тя - Нямаме време, щом стигнем горе и ни върнат, всичко ще е наред, знаеш че не можем да пострадаме - Ама ме боли, бе, глупак такъв... ти и твоето момченце, което ни забави! - Аз ли? Ами ти и твоята прима балерина? - без да спира да я носи, Даниел реши да излее гнева си. - Ти винаги искаш още нещо отгоре и тази ти лакомия доведе детето до болница. Доволна ли си, че променяш нещата, както ти се иска? Да или не? Искаш ли да видим, като се върнем в 2010, какво ще е станало, да те питам тогава? - Мълчи! - изкрещя Елена, очите и бяха насълзени от болката, от гнева към станалите събития и от яд към Даниел. Най-накрая стигнаха до вратата и влязоха, започнаха да усещат изпотяване и световъртежи. - По-добре да те сложа да легнеш ей там. - Даниел каза запъхтян - На мръсния дюшек? - сопна му се изненадана Елена - О, извинявай, бях забравил че тук има царски креват със сатенени чаршафи, на който да те оставя... - саркастично вметна Даниел и все пак я остави на дюшека.
***
- Как беше пътуването, скъпи мои? - Кацарски стоеше между двете легла, на които току що се бяха събудили Елена и Даниел - Мисля, че ви се е отразило добре, някак отрезвяващо, нали? Двамата го гледаха учудено, но скоро погледите им се срещнаха и те си припомниха цялата тази седмица в 1990г., която прекараха заедно. Емоциите им от последните мигове тогава се завърнаха и двамата бяха готови да избухнат в същия скандал отпреди няколко мига, но провел се в друг град и по друго време. Даниел стана от масата и поогледа лабораторията - беше си същата, както преди 28 часа, когато легна тук и затвори очи. Но скоро гневът се върна на лицето му и той реши да го излее най-накрая... - Как можеше да се случи това? Не беше предвидено! - извика той. Нереагирай на това, Елена също стана, но стъпвайки на левия си крак, усети болка и изпищя. Всички се загледаха в нея, освен Кацарски: - Имам добри новини за вас, чеда мои. Понеже знам, какво сте направили с вашите си деца в миналото и че сигурно ще търсите логика... а не, по-скоро някакво обяснение, уточняване... или може ви мъничко възмездие срещу съдбата... съм длъжен да ви споделя, какво открихме с колегите - това, което сте направили на по-младите си версии... ви се връща, и вие сега можете да видите доста добре това. Елена и Даниел откровенно не разбираха думите на професора. Той очакваше техните изумени погледи и продължи: - Да, не съм ли прав, Стаменов, вижте ги само - Даниел разстрои детето си заради развода на родителите си, но сега също като него е разстроен и той по същата причина и със същия гняв и недоумение. Тук имаме справедливост. Що се отнася до Елена - тя нарани левия крак на малката "балеринка", но и нейният ляв пострада в това време... Не е ли това работа на съдбата, мили мои?
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
- На живо си дори по-красив! - Моля? - върна се от мислите си, Даниел - Много си секси, както по телевизията! Имаш кво да покажеш! - младата Мария Колева не обръщаше внимание на замаяния човек до нея, на който правеше изследвания и попълваше данните му в картоните. - Ама знаете, списанията какво пишат за вас, нали драги? - Списанията? - Да, списанията! Казват, че сте били женкар и не се задържате много с една жена! И искам да ви питам така... лично... между нас си - имате ли си някоя по... абе по-постоянна или сега сте си сам? - Аз ли? - Даниел не вярваше на какво точно трябва да отговори на момента. - Ами сам съм, да... Но все пак не вярвайте на всички списания, те до голяма степен си измислят историите... - Дори това за подвизите ви в лег... - Всичко, всичко! - прекъсна я Даниел и се опита да стане от леглото, но Колева го върна обратно. - Какво? - Останете още малко, мисля, че трябва да се уверя сама дали списанията лъжат... - Мисля, че е оче... - Заключих я докато лягахте на леглото и мисля, че имаме малко време, ако сме бързи, даже можем да... - Чакай малко, ти говориш за... - ... опитаме 2 или може би 3 пъти... - Колева сложи ръка на устните на същисания Даниел и нежно го целуна по гърдите. Даниел не знаеше какво да прави в този момент. През главата му течаха хиляди мисли, може би още хиляди чакаха ред за да се появят на тяхно място. А той лежеше на това легло, гол до кръстта, заобиколен от сложни апарати, като само този който показваше пулса и кръвното му налягане, му изглеждаше някак логичен. Даниел леко надигна глава и осъзна, че лепенките с кабели, в които беше опасан, ги нямаше вече. Колева ги беше разкарала за секунди и бавно с език слизаше от гърдите му към корема и после още надолу. Тя нямаше нищо против да поеме инициативата в свои ръце. А той все още не вярваше какво става всъщност. Ръцете и стигнаха до целта си и тя го погледна право в очите с жар. Той нямаше нито сили, нито желание да откаже предстоящото. В жест на съгласие с нея, просто се усмихна и дори сложи ръка на главата и - даваше и знак, че ще се наслади и дори сам ще контролира движенията и. Колева само това и чакаше и го награби... с уста... Даниел се отпусна назад и ползваше ръката си за да движи младото момиче над него, което с нескрито желание му правеше свирка и честичко го поглеждаше, търсейки ту одобрение, ту задоволство. А мъжът под нея и показваше и двете...
ДАНИЕЛ СМИРНЕНСКИ В ТАЙНА АФЕРА С МЛАДА НАДЕЖДА НА ФОЛКА
Телевизионният водещ Даниел Смирненски се забърка в нова интрига, този път с младата певица Евгения. Според новият слух, популярното лице от екрана е бил засичан да се движи по нощните клубове на Черноморието с русокосото изкушение от Легато Мюзик, която за капак е и семейна и с дете.
Певицата е известна като една от малкото млади майки в поп-фолка, като е женена от 19годишна за сегашния си съпруг Самуил, който е и нейн продуцент. Двамата имат момченце на близо годинка и информацията за тях е, че са едно щастливо семейство. Евгения, която покори класациите с цели 3 песни, макар и да е само на 22, не е известна да има щур характер или да се отдава на извънбрачни похождения. Затова и като гръм от ясно небе бе появилата се в интернет информация, придружена със снимки, че тя прекарва нощите си с известния водещ. Двамата са били снимани как се натискат в морска дискотека, после излизат заедно и тръгват пеша към известен хотел в близост. Според очевидци на случката, това са били именно те, като дори Евгения е откликнала на молбите за автографи на феновете, които са я разпознали. Двамата демонстрират доста топли отношения, като през цялото време са танцували, смяли са се и дори са се обарвали неприлично в самата дискотека, без да им пука от любопитните погледи (а и камери) на хората.
Даниел отрича да ползва Евгения като любовница, като дори твърди, че не познава такава певица. Последните месеци, медиите непрекъснато нищеха похожденията му с известни и не дотам известни жени, но той никога не е казвал категорично с коя е имал или нямал вземане-даване. Според близки до него лица, пожелали анонимност, твърдят, че Евгения е просто поредната му, която той ще захвърли, след като му омръзне. С това и се заформя мнението, че връзката между двамата е чисто физическа, като младата майка търси нещо за разведряване от майчинството, семейството и бързоразвиващата се кариера, докато морския гларус просто се опитва да отбележи още 1 точка в графата си с постижения, а именно - да вкара в леглото и Евгения. Тя не е първата семейна дама, която стига до леглото му. Припомняме ви, че през 2008г. Даниел Смирненски стана причина за разтрогването на брака на Ивелина Попова и съпруга и Евлоги, като дизайнерката и Даниел бяха изловени от смели фотографи да правят секс в горичка в близост до Пловдив, в семейното возило на Попова. Тогава ясно си личеше, че на фотосите са именно те и аферата беше използвана срещу Попова в последвалия развод. Даниел често бива замесен в клюки, които го свързват с ангажирани жени, но този път поне е подбрал нещо младо и по-невинно. Вижте снимките в галерията ни.
ОСТАВИ КОМЕНТАР:
15:39 gossipka: Това на снимките НЕ Е ТЯ, виждала съм я на живо, тя не се облича толкова евтино!
15:40 realter89: Abe kvo ni zanimavate s folk-ku*****, ako ne q bodne toq, shte e q bodne oniq Aman ot tiq folk-"pevici"
15:42 peshosiepesho: Ам тя може и си е такава, ама кой не би я опънал, ако му падне? Данчото поне знае, че като им се насити може да ги разкара, евала пичага!
15:42 realter89: Mi az bih q opynal ako mi doide u nas i mi klekne, ama kvo ot tva? Tva neq ne q pravi po-razlichna?
15:44 Иванова: И това ми била майка и съпруга - да я гледат семейството и, родителите и, съпругът и на тези клипчета. Това тя ли е изобщо? Има малко дете, а ходи по дискотеките и върши такива глупости и то с този... водещ ли е, какво е, той няма ли малко мъжка чест да не закача семействата?
15:45 peshosiepesho: Ми то ква чест, тя е на 22, живее и се, няма да си седи у тях, да гледа турски сериали и да клати люлката, като може нея да я клатят по хотелите... те на 30-40г. нямат грам срам, че хлапачка на 22 ли трябва да има? Да не е раждала дете и да не се бракувала млада
15:49 pavel40: Toq pak li go puskat tuka beEee? Ne moje li da si se skrie tam i da ne ni davat novini za nego i ku*volqka mu? Da si vodi tam predawaneto, deto mu go svaliha ot efir i da si gleda kefa, samo da ne ni gi iztiposwat tiq neshta na nas... Inak evala pravim na jenkata, ne q znam kva e, ama po mutrata i li4i 4e si go tyrsi i si go polu4ava... sigruno i ne samo ot nego de
***
- Колева? Колева, всичко наред ли е? - гласът на професора и неговото блъскане по вратата се чуваха вътре. Даниел погледна момичето - беше с разрошена коса, цялата опръскана от него, като дори очилата и не бяха пощадени от слузта. Тя се опитваше по-бързо да си закопчее ризата и да оправи панталона си по някакъв начин. - Чакай! - спря я Даниел - Трябва да открием сутиена ти, сигурно е по пода някъде! Мария Колева просто го погледна в очите, спирайки всякакви действия. - Не си носила изобщо нали... - осъзна Даниел - В стаята, където съм настанена е. Като ми казаха преди близо ден, че аз ще ви правя прегледа, просто отидох и си ги свалих там... - Планирала си го? Хитра си... но все пак имай малко достойнство и поне носи гащи, става ли? А сега ще ида да отворя на професор Кацарски, да не се притеснява! - Не, чакай, трябва да си оправя ризата, цялата съм в сперма, трябва да се избърша, ако ме види така... - Мисля, че звуците са му стигнали за да се сети, той не е глупав човек, нали?
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
- Имаш ли си приятел? - изстреля веднага Стаменов - Моля!? Нима си мислиш, че ще ти кажа на тебе? - Елена троснато отвърна на младия учен. - Личните си дела не ги обсъждам с никого и никъде! - Но във интернет... - Няма нищо за гледане в интернет, слухове - хиляди... - какво още ще ме изследвате... - Ами резултатите от тестовете... Ти и Даниел не сте ли... разбираш, все пак бяхте заедно през... Елена хвърли доста изненадан поглед към младото момче, което се смути от цялата неловкост на въпроса си. Все пак, Стаменов се опитваше да скрие, че е повлиян от чара и. - Ти никога не си говорил на живо с привлекателна жена, нали, Мишок? - Ами аз... всъщност - Ясно, ясно... Елена осъзнаваше, че има насреща си поредния фен. Един от многото, които дори и в такава ситуация и такова място, биха се появили. Същото, което и се случва всеки ден в Америка, същото, което и се случва и всеки ден в България. - Не сме... той не е за мен, той е просто смешник. Не си ли го виждал, тука в България, нещата все още са толкова зле като качество. Как са го взели изобщо... - Ами с професора знаехме, че ще си паснете като данни, като манталитети... - Манталитети??? - не сдържа учудването си отново, Елена. - Кви манталитети, бе??? - ... а и все пак сте еднакво популярни в страната и... - Еднакво???
Elena was born in Varna, Bulgaria. She began her acting career in Sofia, Bulgaria at the age of 24 in commercials sponsoring such companies as McDonald's, Nivea and Ford. She is a talanted young actress, who stars in movies such as "Mini-body", "Empty World", "Mr. No One" and "What's the weather inside of me?", before starring in her most famous role yet in "In third person" as Irina, which earned her an Oscar and a Golden Globe nomination.
Now she take part of "The past-changing experiment" in her native Bulgaria, being the first bulgarian celebrity to participate, also first Hollywood actress to participate due to the license for the time-machine technology's still pending in USA.
BORN: Elena Nikolova Vapzarova, 24 May 1982 in Varna, Bulgaria
PHOTOS: ...
AWARDS AND NOMINATIONS: 1 Academy nomination, 1 Golden globe nomination
KNOWN FOR: ZOOM 3D, In third person, I'm alone in the castle, Empty World
Tired Wings (2008) .... as Penelope "Penny" Windham
I'm alone in the castle (2008) .... as Victoria
What's the weather inside of me? (2007) .... as Sylvia
Otkakto ti (2006) internationally released like "Since you left me" .... as Stoyanka Nikodimova
***
- Единайсти Октомври, 1992! - Елена отвърна на зададения въпрос на Стаменов - Сигурна ли сте? - Ти сигурен ли си, че ще ме питаш пак? - Ами... Елена стана от леглото и тръгна към вратата. Беше време да се върнат при професора и да уточнят последните детайли. Предстоеше им второ пътуване във времето, а тя имаше мрачни предчувствия. Въпреки това, сигурността и относно желаната дата и волята да промени нещата за добро, я правеха смела и дръзка. Тя знаеше, че връщането ще я срещне отново с малката Ели, с която се бяха разделили 2 години по-рано със сълзи, притеснения, уплаха, болка и разочарование. Какво щеше да дойде този път?
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
Елена стоеше на компютъра, които и бяха предоставили и пишеше имейл. На няколко пъти се спираше, сякаш сепваше, все едно, че прави нещо нередно. Оглеждаше се и продължаваше, да не би някой да разбере, какво пише. И след като написа солидно количество текст го прочете внимателно. За няколко мига се колебаеше, дали да го изпрати или не. Струваше и се някак нередно да пише всичко това, сякаш и беше твърде тежко да говори отново по старите проблеми, които я мъчеха. Но може би това послание беше крачката към успокояването на душата и. Дали?
***
В същото време, останалите бяха твърде заети със своите си неща за вършене. В съседната зала Професорът и Даниел разглеждаха базата данни, като дори си помагаха с бележник, където отбелязваха дадена информация. - Запомнил си резултатите надявам се? - Да, малко трудно ще е, все пак не са английски, а южноамерикански първенства. Да се надяваме, че няма да има проблеми с залозите и парите. - Така, какво друго искаше да видиш от базата си данни? - Е, какво е ставало с баща ми по това време? Имам бледи спомени от този си период, основно ходенето на училище, немотията, как баба и дядо често идваха и се караха с баща ми... - А майка ти? - На колко години сте професоре? - На 56, Даниел, защо? - И вече забравяте, какво четохме одеве? Преди 30 минути, професоре! Никога не видях майка си отново след развода им! - О, да, простете ми, толкова да съм се отплеснал с тия облъчващи монитори и... - Няма и какво да ви напомням, знаете, че това си е тайна между нас. За пред обществото, майка ми е починала като съм бил тийнейджър и аз съм бил до нея в последния и миг. А какво е ставало, си знаем ние, като наши си хора! - А не се ли чудите, какво е станало с нея в действителност? Ако е видяла книгата ви и е разбрала, че сте я "убили"? - Тя сама се "уби" през 90те! И малкият Дани не иска да я вижда, и аз не искам да я виждам, дори сега! Вратата се отвори леко и Стаменов даде знак на двамата, че е време да отидат във голямата зала
***
В своята си стая, Мария Колева провеждаше важен телефонен разговор: - Наистина, кълна ти се, не знам, как стана, но се случи и е факт - с него съм сега и това е! - Мими, как можеш да ми причиняваш това? - чуваше се мъжки глас отсреща. - От 6 години сме заедно, какво стана? Кога спря да ме обичаш и хареса тоя к'ъв беше? - Не знам, какво се случи, но с него си паснахме, правихме секс в лабораторията и може да се каже, че се вече двойка. Не го мисли, може би съм открила правилния мъж за себе си. Та ние тръгнахме като бяхме на по 15, нима си очаквал да сме заедно цял живот? По-добре ми е с него, ще го чакам да се върне и ще сме заедно! - Как ще го чакаш, тоя развратник? Той колко жени е бил, знаеш го какъв е! - Това са само слухове, бе, не говори така, и ти ли им вярваш на списанията? - Как да не им вярвам, ти виждала ли си го що за стока е? - Виждала съм го и съм била с него? - И имаш наглостта да ме зарежеш по телефон заради някаква тръпка? - Не е тръпка, влюбена съм! - Влюбена била!? Откога бе? Шест години... ти разбираш ли? Шест години не си поглеждала чуждо, сега какво ти стана? - От доста време си го бях заплюла и си обещах ако ми падне, да го сваля? - От колко време? - Не е твоя работа! - Как няма да е моя работа, ти разбираш ли го тва, което ми го казваш? Изневерила ми била и няма как да ми го кажеш в очите? - Това е положението, предпочитам да съм честна и да не те лъжа, не го приемай тежко! - Какво тежко, ма, това ми бяха шест години от живота, ти помниш ли, какво ми говореше - "Нека да завършим и ще си намерим жилище и ще се оженим"? Какво ти стана в тая лаборатория там, бе? - Съжалявам, не можеш да направиш нищо... - Абе ти бива ли да си толкова долна ку... Колева веднага затвори телефона, когато Стаменов дойде да я извика обратно в голямата зала на лабораторията, защото предстоеше ново изпращане. Тя се пооправи, остави изцапаните си дрехи в торбичка и отново сложи бялата си престилка и го последва.
***
Елена се колебаеше все още дали да натисне бутона. Струваше и се толкова лесно, че ще изплаче всичко, без да се налага да вижда очи в очи, адресата на писмото. Сякаш това щеше да я облекчи. Но в същото време и се струваше, че върши нещо нередно да повдига пак въпроса... На вратата и се почука и Колева и Стаменов идваха да я вземат. Тя последно погледна написания текст и реши, че не си е губила времето досега за нещо. Сърцето и се изпълни с надежда и тя дори леко се усмихна. Елена се изправи и тръгна към отворената врата, оставяйки зад себе си надписа "Съобщението изпратено успешно" на монитора...
***
Всички бяха в голямата зала отново и Даниел и Елена размениха неудобно погледи, всеки мислейки си за своя моментен проблем. Докато Стаменов засрамено се стремеше да избягва погледа на Елена и работеше по настройките на машината, Колева пък търсеше настойчиво поне една малка усмивка в нейна посока от страна на Даниел. Професор Кацарски поглеждаше ту към актрисата, ту към водещия и тръпнеше да им зададе въпросите, които си беше наумил: - Е, какви са ви плановете, така да се каже? Елена за миг се върна към мейла, който беше изпратила и надеждата от лицето изчезна. Тя погледна към Даниел, който я гледаше с нескрита доза любопитство, тъй като тя беше избрала датата и се очакваше от нея да има изградена представа, какво ще прави. Професорът също очакваше да разбере, какво ще се случи този път... - Ще се... сдобря с Ели като начало. Ще гледам да и помагам в училище, с каквото мога. - погледът на Елена показваше несигурност в мислите и, сякаш сама не вярваше, че е способна на тези действия. - Също ще говоря с родителите си, как да я възпитават и да... - А вие, Смирненски? - рязко се обърна към мислещия Даниел - Професоре, аз... ами като начало ще помогна на баща ми за... т.е. не пряко, а с помощта на Дани. Дани като малък... така де, аз като малък имах план за тате и... сега мога да го реализирам като сме двамата... А и има нещо, което не искам да ви кажа за Дани, особено пък пред Елена, която той познава... - Моля? - Елена учудено възрази. - Какво мога да му направя? - Ще видиш, само нека стигнем! - А така, деца мои, мисля, че е време да легнете, Стаменов, как сме с брояча, нагласен ли е? Елена и Даниел легнаха на масите и отново се погледнаха - този път неудобството у Даниел се беше изпарило и той и направи знак с палец, че всичко ще е наред. Тя все още не беше сигурна в очакванията си и погледна с отегчение жеста му. Машините над тях заработиха и Професорът се отдръпна и отиде при таблото за контрол...
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
Елена и Даниел отново се оказаха сами в познатата им таванска стая. Там, където допреди няколко часа се втурнаха бързо, за да се приберат у дома. Но стаята не се намираше в същата онази епоха. Сега беше 1992г. и двамата имаха нови идеи и задачи за себе си. Или ако позволите - за собствените си егота. Елена все още беше ядосана на Даниел, без сама да може да обясни защо. Целият и яд се стоварваше върху него, не за друго, а защото в чуждото време и чуждото място, само той можеше да я разбере. А той? Да, той я разбираше - допреди експеримента, беше вярвал, че родителите му са се разделили заради скандалите си, които той така и не беше виждал и чувал. Но сега през погледа на детето на 8г., той видя какво всъщност е станало и беше гневен. Не на тях, защото все пак те са хора и то неперфектни. Беше ядосан на себе си, хем, че е живял толкова години в заблуждение, хем, че научи истината, която не му се харесваше. Сякаш не искаше нито единия от двата варианта на живота си. Но нямаше как да направи нов избор или да промени нещата.
Елена от своя страна първа тръгна да излиза от помещението - предстоеше и много работа, за да я "наемат" отново като наставничка на малката Ели. И то да я наемат родителите, които тя остави преди 2г. да намерят детето си в болница със счупен крак и в шок. Които може би тогава не бяха убедени дали е правилно всичко това, но сега определено щяха да са сигурни, че Елена сама ще си вреди. От нейното присъствие, малката Ели подобри знанията си в доста предмети, научи какви хобита и интереси трябва да има, но това което детето щеше да запомни бе само 1 - болницата, гипса, сълзите...
Даниел побърза след нея, но скоро Елена се спря един етаж под таванската стаичка. Сякаш си спомняше нещо, случило се преди години? Или по-скоро преди часове: - Младенова! - прошепна си тя - Младенова!? - Старата ми директорка, която живее в сградата! - А... тази Младенова... какво за нея? - попита Даниел. - Тя ще... о, нищо, нищо... да слизаме, да се махаме от тук... - Страх те е, че ще я видим ли? Спокойно, шансът е нищожен, а и ще внимаваме много по стълбите... този път! - тук Даниел реши да поразвесели притеснената си спътница.
***
В ресторанта на хотела, в който бяха настанени, между Елена и Даниел студенината и мълчанието започваха да стават досадни. Двамата вечеряха спокойно, след като Даниел беше прибрал добра сума от залаганията, която да ги издържа през седмицата. Поглеждаха се уж случайно, но усещаха, че от съседните маси ги гледат, сякаш са извънземни. И решиха, че ролите им на "отчуждени съпрузи" отиваха в твърде странна крайност. - Харесва ли ти салатата? Не разбирам, как ще се наядеш с нея, но... предполагам фигурата ти иска жертви... Дори и когато си в отпуска от... - Недей! Просто недей... - Елена беше решила да не допуска да я разсеят от мислите и... - Съжалявам! - каза Даниел. - Притеснена си и то е видно. Не знам, как ще успееш да отидеш да поговориш с вашите тази вечер. Мога да дойда с теб, ако искаш. За морална подкрепа. Елена чу думите му много добре, погледна го, но не намери сили в себе си поне да му благодари за предложението. За нея беше обидно, че човек като него може да я съжали и да стигне до там да и предложи помощ, подкрепа. Чувстваше се, сякаш губи добре-контролирания си живот в сферата на неизвестното, което уж трябваше да познава - детството си и миналото си. Тя искаше да разполага с идеи, инструменти и тактики за да управлява всичко. А вместо това разполагаше със седем дни, първокласна хотелска стая, събеседник, пари и едно гневно семейство, което тя трябваше да види отново. - Защо Сантос? - Защо Сантос ли? Защо не? Играха доста добре, вкараха 3 гола за едно полувреме и при 4:3, аз спечелих доста. Кой да повярва, че Крузейро ще паднат така, а? - И пак сме с име на отбор? - Твърде странно щеше да е име на играч, не мислиш ли? Може би държиш да караме на английски, но какво да направя, нямаше мачове на тази дата точно. Имаш късмет, че в Южна Америка играят... - Както и да е... Ще дойдеш ли с мен до вкъщи?
***
Нашите двама герои вървяха из улиците на крайморския град в прохладната вечер на октомври. Елена си разсъждаваше, с какви реплики ще трябва да започне. Дали трябваше да поговори и с малката? Или да я види утре, по светло? - А мен как ще ме представиш? - върна я в една друга тема Даниел. - Ами... май не съм мислила за това, досега не съм те споменавала. - А малката ни виждаше нон-стоп двамата да идваме да я взимаме, не знам дали ме помни мене, но сигурно е казала, че учителката и си има готино "гадже". - Готино ли... пфф, не ставай смешен. Тя знае, че може да се уреди и с по-готини типове... - Това прозвуча... - Оф, стига... Ти ще си... - Личния асистент - така няма да задават въпроси и да ме мислят много. Нито и Ели де... - Сега по-важното е, как ще реагират като ме видят пак... след 2г. от живота им... Те са предупредени, че ще се върна, но не знаят кога. Просто не знам...
Двамата стигнаха най-накрая до входната врата и влязоха в кооперацията. Мъчително се изкачваха по стълбите, защото сградата нямаше асансьор. И най-накрая стигнаха до етажа. Даниел натисна звънеца, преди да изчака Елена да каже, че е готова, при което нейният поглед просто го стрелна за миг. Всичките и реплики и идеи изчезнаха безследно. Той докосна гърба и и я побутна към вратата, някакси показвайки, че е до нея и не е сама. Тя все още не знаеше, как да възприеме това. В този момент вратата се отвори... - Елена... - мъжът се шокира при вида на дъщеря си. - Стефи, ела за малко! - Здравей тате! - със страхлив глас му отвърна Елена. - Ето ме отново! Стефания и Кольо се пулеха на дъщеря си, която седеше на входа им. - Елена, ти... какво правиш пак тук? Нали, нали уж... Ели ни каза, че няма да те вижда повече? - Кольо стреля първи. - Ами аз... имам важна работа сега с нея и трябва да се върна. Разберете! - Горкото дете изкара 2 месеца в гипс на крака и още си спомня със страх за това! Как смееш да ни идваш пак и да ни искаш пак твоите неща и планове, не те ли е срам... - Стефания се разбесня справедливо на щерка си. - Толкова беше малка и доверчива, а ти така да я нараниш, знаеш ли колко се изплашихме, като я открихме в болницата? - Стефи, моля те, хората слушат! - намеси се и Кольо отново. - Тате, мамо... - през сълзи Елена говореше. - Наистина съжалявам, знам, че беше глупава грешка... Двойката седеше на прага си и изумени наблюдаваха дъщеря си от бъдещето, която се беше разплакала. Напрежението и си беше казало думата. Сега тя сякаш се мъчеше да открие правилните думи за да продължи монолога си. - А той кой е? - бащата посочи Даниел. - Аз съм Даниел, асистент съм на Ел, приятно ми е. - И на мен, аз съм Никола, това е Стефания. Елена реши да започне все пак: - Чуй те ме, много е важно, да говоря с нея ТАЗИ седмица! Трябва да помогна да... - Защо пък тази седмица, какво ще трябва да направиш с нея? - каза майка и - Не ме питайте, просто ми се доверете, трябва да съм до нея, трябва да говоря с нея... - Как ще ти се доверя? Да ти я дам пак, кой знае, какво ще и се случи с нея, не искам да ти се доверявам... - Но мамо, тя ще... моля те, изслушай ме поне, трябва да ми повярваш... - Ели, миличка, откажи се вече, прибери се там в 2010 и ни остави тука, ще се справим и без... - Не, не, няма да стане, трябва да съм тук до нея сега... - Трябва да послушате дъщеря си! - намеси се от никъде Даниел. - Тя все пак ви е дъщеря и сигурно знае нещо, което ще се случи. Не искаше да нарани Ели преди 2г. Послушайте я, тя иска да помогне, знае какво прави...
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
Учениците чакаха нетърпеливо да изминат 15 минути, за да могат да напуснат класната стая. Учител така и не идваше и те вече си представяха, какво ги чака навън. Дани и момчето с което седяха на един чин - Логи, драскаха, правеха топчета, с които да се замерват и още много неща, които обикновенно правят децата в такава ситуация. За тях учебниците и уроците бяха излишни, сякаш поставени неправилно в живота им - грешка, която ситуации като тази, в която имат свободен час, щяха да поправят. Но вратата се отвори и млад мъж влезе в стаята, носещ само учебник в ръката си. - Кой ли пък е този? Дали не е заместващия учител? - попита Логи. - Той е... ангел, сещаш се нали...? - отговори му Дани. - Седнете деца! - Даниел позволи на учениците да седнат и започна да говори. - Аз съм заместник-учителят по история. името ми е Ангел... - Казах ти! - отново погледна към съученика си по чин малкия Дани. - ... Гавраилов, и тази седмица ще ви водя часовете по история. Така, нека видим докъде сте стигнали. Кой ще каже, какво взехте последно?
***
- Този път ще е различно! - Елена се опитваше да убеди малкото момиче. - Има много неща, на които да те науча, миличка... - Мамо, бяхме решили! - малката Ели се опитваше да игнорира наставничката си. - Госпожица Мина Яворова да не ми е учителка повече! Не я искам! - Ели, послушай я, моля те, тя ще ти помага с уроците, ще ти помага да си учиш, знаеш, колко ти е трудно сега. Няма да те води по курсове и танци! Тя иска да ти се реваншира за предния път, нали така Мина? - отвърна майката. - Да, сега чух, че искаш да участваш в състезанието за млади поети, нали така? Мога да ти помогна да измислиш добро стихотворение. Аз като млада също пишех. Тоест на твоята възраст. - Да, ама не си печелила нали... - скастри я малката. - Ами аз... - Елена погледна за миг майка си, после пак малката Ели. - Не съм, но ти... ти можеш с моя помощ, хайде да видим какво си измислила? Малката започна да рови по тетрадките си, което беше знак, че интересът и бе спечелен. Майка и Стефания излезе от стаята с престорена усмивка и остави двете си "дъщери" да се занимават с училищните дела, някак облегчена, че нещата може и да отиват в правилна посока.
***
- Добър ден, колеги! - Даниел поздрави учителите в учителската стая. - Как сте? Вътре имаше няколко по-възрастни учителки и учители, като измежду тях се открояваше по-млада учителка. Тази, която първо грабна учудения поглед на Даниел, а после и самата тя хвърли своя такъв върху него. Младата жена стана от мястото си, прекъсвайки попълването на уж-важен документ и се приближи към новопоявилия се учител. - Добър ден, вие сигурно сте заместникът по история, нали така? - попита тя - Да, приятно ми е, Ангел Гавраилов, за малко съм в града. - отговори Даниел. - Вие ли сте единствената по-млада тук, човек би си помислил, че сме в старчески дом! - Да, аз съм Райна Караджова, учител по природознание. Приятно ми е. Даниел и Райна се здрависаха, докато любопитно се изпиваха с погледи. Младата жена не се усещаше, сякаш беше чакала специално такъв човек да се появи в училището. Докато Даниел имаше съвсем други планове за нея и може би нямаше търпение да се види с малкия Дани за да уточнят плана си. Но сега възпитанието му и негласния протокол на общуването между младите хора от различни полове изискваше да се усмихва и фриволно да оглежда тялото и лицето на учителката. На нея и харесваше и без това.
***
Даниел и малкият Дани стояха до прозорците в училището. Някъде по коридора нататък се виждаше госпожица Караджова, която любопитно наблюдаваше "учителя" и "ученика". Нямаше представа как новият даскал се беше сближил толкова бързо с един случаен ученик. Тя виждаше грижовността и вниманието в очите на Даниел, спрямо малкото момче и беше впечетлена. Затова и се правеше на приятно разсеяна, за да не я гледат с учудване и нея. - Значи трябва просто да го накараме да отиде там в уреченото време, нали? Да кажеш, че това е баща ти и той ще я хареса! - каза Даниел на малкото момче - Да не мислиш, че не съм го пробвал! - почти извика въпросното момче. - Да, да, знам планът ти какъв е, все пак аз го бях измислил. Помниш ли какво се разбрахме сутринта преди часовете - ще ти се реванширам за всичко, стига да ми позволиш. Така, че сега сме не един, а два велики мозъка, ще се справим! - Сигурен ли си, че тя ще го хареса? - А защо не? Тя ми беше любимате учителка по това време, свободна е и изглежда лесна. Тоест... изглежда любвеобвилна и мила и добра! - поправи се Даниел. - И нищо няма да стане като предния път? - Да се надяваме, че не... Виж Дани, тук правим 2 добрини - намираме жена за баща ни, а в същото време те лишаваме от това, след само 1 срок, тази учителка да почне да се държи гадно с мен... т.е. с теб, разбираш ли? Тя беше истински кошмар от един момент нататък, предполагам е била самотна или депресирана и си го и изкарвала на нас. По-точно на мен, ти може и да пропуснеш този момент, ако всичко върви по план! - Дано си прав, че иначе... - Че иначе какво? И двамата сме в този отбор, и двамата ще страдаме по равно... Нали?
*** "Аз съм морето" от Ели Вапцарова, IV Б клас
Дайте ми вълните синьо-бели, да ме плискат, да ме събарят - да има по ръцете ми морски дантели, и под краката ми пясъци да парят.
Да чертае приливът по моите ръце, карта на животи, преоблечени русалки, и вълните идват солени в моето сърце, и носят ми те усмихнати рибки малки.
Аз искам да го помня все така - с малките сини капчици от водата, която издига ме на мокрите крила, и ме понася над него в небесата.
И лятото, като дойде време за нас, отново там ще се намерим до него близо, където...
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
Даниел Смирненски чакаше търпеливо пред голямата сграда, дизайнирана в соц-стил. Това беше училището, където Елена учеше преди гимназията и сега беше вътре с малката Ели. Наближаваше последният час, навън беше почти тъмно вече, тук-там се виждаха родители, които чакаха да приберат децата си. Даниел не беше отегчен, напротив - беше любопитен как е минал този ден за Елена и дали се справя с опърничавата и капризна... себе си. Даниел обмисляше и друго - какво ще направи с баща си. Искаше му се да го събере като някакъв агент на съдбата. Знаеше в кое заведение кисне баща му след работа. Знаеше, че трябва да убеди учителката първо да види баща му в училищна обстановка и после да се появи и в същия бар. И нещата щяха да тръгнат.
***
По-рано през същия ден, Елена изживяваше за втори път един и същи ден от живота си. Случайно беше денят, в който тя имаше нелека задача като ученичка да доведе някого в училище и той да представи професията си. В оригиналните събития от 1992, тя извика дядо си и нещата претърпяха пълен провал - горкият пенсионер обясняваше предимно за "войната, комунизма и ткзс-тата". Градските деца не се бяха сблъсквали с нито едно от трите, нещо повече - не биха искали да чуят отново за нито едно от трите. Но сега беше различно - малката Ели беше довела "тази млада госпожица, която има модерна професия".
Учениците разпитваха Елена, която се стараеше да прикрива истинската си професия... от бъдещето... - Колко време учихте за да станете частна учителка? - малко момиченце я попита. - Ами... 4 години в... най-престижния български университет и после в колеж в чужбина! - гордо излъга Елена. - Все пак трябва и чужд език! (тук децата от това простичко училище се впечетлиха наистина, дори повече от разказите на моряка и на пожарникаря от преди малко) - А майка ви и баща ви, позволяваха ли ви да станете учителка? - попита едно неориентирано момченце. - Ами те... - тук Елена се върна преди години. - Те ме разбраха, че така ще е най-добре, че това е правилния избор за мен с оглед на таланта ми... Тук настъпи тишина. Елена осъзна, че думата "талант" беше малко излишна, децата не обърнаха внимание, учителката обаче го направи. Тя изгледа младата жена с почти ядосан поглед. Как е посмяла да твърди, че има талант за учителка? Елена пък гледаше Ели, как реагира на отговорите и, сякаш само тя присъстваше в стаята, а останалото бяха папараци, журналисти и случайни хора.
***
В едно от междучасията пък, двете останаха насаме и можеха да си поговорят не само за учебния процес. - И в петък ще те взема след спортния празник, нали? - попита тя малката. - Ами в петък сме в морската градина... - А не искаш ли да... правим нещо друго... или да си другаде...? - настоя Елена. - Не, Мими има рожден ден, трябва да сме там, тя ще си го празнува... - Не, слушай миличка, може би не трябва да отивате там за рождения ден, не можете ли някъде другаде? - Какво значение има? - учуди се момиченцето. - Не, виж... просто... там май не е добре за рожденни дни, има по-забавни места, нали знаеш, където... - Не, там ще е! - почти извика детето.
***
След часа, тя подаде лист със стихотворение на Ели - беше редактирала нейното. Беше го подобрила, ако позволите. Сигурно малката трябваше да си държи на нейното стихотворение и да не иска да бъде "подпомогната" от учителката си. Но Елито не беше изобщо заинтересована от самата творба. За нея беше важно да участва, да се опита да спечели, без значение дали ще се постарае или не. Не беше важно дали има проблем с плагиатство, дали е редно така. И дали ако постигне нещо ще е истинска победа. Но разлика имаше сега - Елена усети, че макар съвестта да не достигна на детето, то сега достигна в нея самата. Макар и да беше малко късно, де. Десетки години по-късно. Елена може би съжали, че помогна на малкото момиче, но какво можеше да направи? След като и заръча да иде и да го предаде в учителската стая, тя се обърна и реши да отиде да си купи нещо за хапване. Но каква беше изненадата и, когато пред нея се появи директорката на училището. Младенова! - Госпожице! - сепна се възрастната жена. - Познавам ли ви от някъде? - Ами аз... съм тук заради Ели Вапцарова, нейна.. - Не, аз съм ви виждала и преди, но къде...? - Сигурно се припознавате, аз съм тук за първи ден в това училище... - Не, не, моля ви се... виждала съм ви и преди... Елена не знаеше какво да направи определено. Тя се усмихна и вдигна рамене, почти като от недообработена сцена от ситком. И просто премина нататък през коридора, оставяйки Младенова да гледа зад гърба и учудено.
***
И ето - Даниел дочака часовете да свършат и да започнат децата да си тръгват. Беше планирал да заведе Елена на бар, времето си беше топло за разходка. Той я видя как се задава към изхода и реши да тръгне да я посрещне. Докато вървеше, видя как тя се спря пред самита входна врата и говореше с непознат мъж. Даниел тръгна по-бързо натам. По пътя си към Елена, малката Ели го видя - родителите и я взимаха от училище този ден, защото трябваше да ходят на гости, те не обърнаха внимание на младия мъж, но тя си го спомни от болницата и се досети, че той познава учителката и. Но какво правеха двамата още заедно след толкова време? Момиченцето реши, че това не е просто приятел на "Мина Яворова" - нейната учителка. И започна да мисли, че вероятно и е гадже. Ели се засрами самичка от тази си мисъл и дори се изчерви и усмихна доволно. Сега вече виждаше Яворова като не просто учителка, а като човешко същество, което явно можеше да се влюбва. Поне детското и съзнание така го разбираше.
- Трябва да тръгвам, отдръпнете се! - извика му Елена. - Хайде, една биричка, ей тука по заведенията, не може млада женица да се прибира сама и то толкова рано! - заяви и най-нагло подпийналия човек. - Ще те черпя, ще се забавляваме. - Моля ви, господине, махнете се! - продължи тя. - Хайде мацко, ще ти е гот с мене, не ми казвай, че не ти се язди, виж кво е яко времето! - Остави времето намира! - изведнъж Даниел и това накара човекът да се обърне назад. - Тва ли ти е стопанина, а? - въпрос към Елена. - Ами той е... - Да се маха... хайде младеж, ще ти я върна после, целичка, не се тревожи, само малко ще се позабавляваме... Даниел се приближи към Елена, но беше изблъскан отстрани от пияния човек и падна на земята.
*** "Аз съм морето" от Ели Вапцарова, IV Б клас
Дайте ми вълните, вълните бели да ме обгръщат, да ме изпреварват - те, които мислите ми са оплели, когато пясъкът под мене пари...
Да чертаем с приливът по ръцете ни, картата на любовта, география незнайна, и вълните които се вливат в сърцето ми да носят старите ни усмивки тайни!
Аз искам да си спомням за това - как въздухът тук се слива с водата, която сякаш получава още красота, когато нашите души не стъпват по земята!
И лятото, което доведе ни дотук, отново там ще ни намери двама - близки! Не искам да се връщаш ти с друг, а да си само с мен под слънцето искам!
[url][/url]
_________________ Ooh, 1, 2, 3, 4 fire's in your eyes... ...and this chaos, it defies imagination! Ooh, 5, 6, 7, 8 minus 9 lives - you've arrived at panic station!
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта
Вие не можете да пускате нови теми Вие не можете да отговаряте на теми Вие не можете да променяте собственото си мнение Вие не можете да изтривате собствените си мнения Вие не можете да прикачвате файл
Влез
Регистрация
Помощ
Търсене
RSS
