Страшно социален протест - врещяха "национален", "социален" и т.н. за тъпата си организацийка и се правеха на отворковци. После, понеже една Зелена ги помоли да си махнат знамената, обясниха, че Зелените крадели еврофондове. Абе, пичове, на кой свят сте, знаете ли изобщо кои са Зелените. о.О И това беше само част от
забавните неща... Бтв, тази същата Зелена с един приятел я успокоявахме по целия път, защото беше изумена от това, че шества рамо до рамо с Расате. Разбирам я, ако не бях заета да успокоявам нея, аз самата щях да избеснея.
MidwinterSun, ники, разговорът ви е илюстрация на едно нещо, което открих по време на агитирането на приятели да се включат в инициативата, по време на четенето на форуми, блогове и т.н. по случая. Има една пропаст, огромна пропаст между хората, пропаст в мисленето. За едните това да ти навлязат в личното пространство до такава степен (че и до по-малка) е недопустимо, престъпно, ужасно. За другите е нещо нормално, което няма как да ги развълнува, защото "нищо не крият" и "не са застрашени". Най-забавното е, че нито едната страна не може да разбере мисленето на другата. Колкото и опити да прави. Яма. Пропаст. Аз съм същата. Многократно се опитвам да осъзная начинът на мислене "мен не ми пречи" и "нали нямам какво да крия, какво ще ми направят". И... не мога. Това си е моят живот, моята кореспонденция, моето ровене в Интернет, моите телефонни разговори с моите приятели. Да, няма да ме осъдят, ест, но... ще се ровят. Стил Биг Брадър. И не ми харесва. Биг Брадър, от който няма излизане. Биг Брадър без смс-и и голяма награда. Биг Брадър завинаги. Дори да махнем варианта за последствия като злоупотреби всякакви, репресии, ограничаване на свободата на словото (което
вече се прави), дори да решим, че живеем в един идеален свят със съвестни управници и полицаи-ангели... не ми харесва.
Един мой много близък приятел пък - умен, интелигентен, четящ, мислещ човек - не може да осъзнае къде, по дяволите, е проблемът, че ще го следят. Да, ще знаят с кого си общува и къде влиза, къде се намира с телефона си и т.н. И? Приема го толкова спокойно, толкова безразлично и въпреки че се опита да разбере защо това ми пречи, не успя. Не от злонамереност, не от досада, не от безразличие към мнението ми. Опита. Дискутирахме го дълго. И накрая просто разбрахме, че няма смисъл да говорим повече за това, защото не можем да прескочим пропастта между мисленетата си.
Същият този приятел учи психология и ми разказа вдъхновено за една лекция по естетика, в която им разказвали книга за човек, лежал в концлагер. Описани мъченията му и накрая - как се завръща у дома при семейството си. Един съсипан човек. И разказва, че не са виновни само и единствено мъчителите му. Че са били хиляда човека, чакащи на стройна опашка първия ден за медицински преглед. И че той е можел във всеки един момент да се разбунтува, сам или всички заедно, да се опита да се спаси или да го убият, но да се разбунтува, да сложи край на кошмара! И въпреки това, той послушно правел всяка следваща крачка към кабинета. Крачка след крачка. И изводът на книгата, казала преподавателката, е че всеки от нас решава какви крачки да прави или да не прави.
За мен аналогията е очеизбождаща. Той обаче изобщо не направи връзката, въпреки че преди малко бяхме говорили за обсебването на Интернет. Защото за него връзка няма.
Умът на хората е странно нещо.