|
УБИЙСТВОТО НА ИРАК - ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО НА ВЕКА Наоми Клайн
от www.septemvri23.com
Съществува отдавна отработена техника на мъчение, състояща се в изпълване на съзнанието на жертвата със страх, отнемат й й се обичайните навици и атрибути и накрая се изтриват спомените за това, което е било нейно минало. Тази психотехника беше използвана от САЩ в Ирак през 2003 г. А когато режимът на Саддам падна, Вашингтон се зае да “възстановява” пострадалата страна с катастрофална по своите последици тотална приватизация. Датата, планирана за нахлуване в Ирак, се приближава. Пентагонът провежда мобилизация на амариканските медии и им заповядва да наплашат иракчаните. Два месеца преди началото на войната телевизионният канал СВS започна репортажа си така: “Този ден се нарича “Ден А”, което означава ден на бомбардировките. Бомбардировките ще бъдат такива, че войниците на Саддам ще загубят всякаква охота да се сражават. По-нататък на зрителите беше показан Харлан Улман - автор на доктрината “Шок и ужас”. Той заявява най-безцеремонно: “Ние се готвим за ефект, който за няколко минути ще има за иракчаните ефекта на бомбата в Хирошима". В продължение на месеци гражданите на Ирак гледаха ужасяващи репортажи по контрабандните спътникови канали и узнавайки новините от роднини по телефона, си въобразяваха предстоящия кошмар на операцията “Шок и ужас”. Самото название на стратегията се оказа силно психооръжие. Иракчаните се питаха: “Ще бъде ли по-страшно от 1991 година? Ще нанесат ли американците ядрен удар, след като подозират, че Саддам притежава ОМП?”. За военния отдел на Белия дом Пентагона организира специална демонстрация до военновъздушната база Еглин (Флорида) на 8-тонната “Майка на всички бомби”, която беше за времето си най-мощното неядрено взривно устройство, създаващо “атомна” гъба висока три километра. Това оръжие имаше ефект на психологически нокаут. Иракската армия изгуби мотивация за воюване. Веднага след началото на войната жителите на Багдад бяха подложени на специално мъчение, наречено “сензорна депривация”. На огромния град един след друг бяха ампутирани всички органи на чувства. През нощта на 28.03.2003, когато американската войски настъпваха към Багдад, беше бомбардирано Министерството на съобщенията. Същата участ постигна в началото четири от багдадските телефонни централи, а по-късно всичките дванадесет бяха унищожени. С мощни проникващи заряди беше прекъсната телефонната връзка на милиони граждани. Без радио, без телефон и без телевизия семействата заключили се в къщите си, останаха без никакъв сигнал и представа за това какво се случва на улицата. Според много от жителите на Ирак прекъсването на телефонната връзка е било най-изтощителното психологическо изпитание, свързано с бомбардировките. Да чуваш взривовете навън, и да не можеш да позвъниш на своята любима в съседния квартал, или да нямаш възможност да успокоиш обезумелите си роднини в чужбина - това беше истински кошмар за хората. След “ушите” градът загуби и очите си. В един момент на 4 април той потъна в безкрайна кошмарна нощ. Тъмнината се разсейваше само от фаровете на минаващите автомобили. Багдадчаните, затворени в домовете си като в капани, не можеха нито да се видят, нито да обменят мисли един с друг. Столицата заприлича на затворник на ЦРУ с превързани очи и оковани крака и ръце. Бомбардировките обезобразиха Ирак, но настъпилата вакханалия на мародерство унищожи самото сърце на страната. Стотици мародери трошаха древни керамични съдове, обираха музеите, тъпчеха джобовете си със злато и старинни предмети от колекцията на Националния музей на Ирак. Разграбваха се останките от първото общество в историята на човечеството, създадено в района на Двуречието. 80% от 170 000 безценни експонати изчезнаха - съобщи "Лос Анджелис таймс". Зданието на Националната библиотека, където се съхраняваха екземпляри от всички книги и докторски дисертации, публикувани в Ирак, беше превърнато в чернеещи руини. От зданието на Министерството на вероизповеданията остана само скелет. Друг багдадчанин, разказва за гибелта на музея така: “Това беше душата на Ирак. Ако на музея не се върнат заграбените съкровища, аз ще се чувствам така, сякаш някой е откраднал частица от моята душа.” А археологът от Чикагския университет Мак Туайър Гибсън сравни варварството с лоботомия - унищожена е в дълбочина една цяла култура, съществувала хилядолетия. Малка част от ценностите бяха спасени, главно благодарение на свещенослужителите, организирали спасителни работи сред оргията на мародерството. Много иракчани обаче и досега са убедени, че “лоботомията” беше направена съвсем умишлено - в рамките на американската стратегия за унищожаване на корените на чуждата култура като в замяна на нея бъде насадена тяхната собствена. По време на войната през 1991 г. мародерите нападнаха 13 музея в Ирак. Отчитайки този факт, не беше трудно да се предугади, че бедността, ненавистта и общият хаос ще подтикнат част от иракчаните към грабежи (няколко седмици преди започване на войната, Саддам Хюсейн даде амнистия на всички затворници). Водещи специалисти по археология предупреждаваха Пентагона за нуждата от социална стратегия и международна полиция за опазване на музеите и библиотеките от бомбардировките. На 26 март Пентагонът наистина изготви списък, който включваше 16 наземни цели, които да бъдат пощадени. Националният музей беше на второ място. Военните обаче не погледнаха плана въобще. Дори и без международна полиция, американците имаха достатъчно сили, за да осигурят охраната на всичко, което представляваше културна ценност. Но това не стана. Известни са множество случаи, в които патрулиращите войници на бронирани машини спокойно наблюдавали как покрай тях минават камиони, пълни с награбени от музеите ценности. Те обаче действали на принципа “Война е! Случва се”. Отделни патрули прекратявали грабежите, но други се присъединявали към мародерите. В. “Таймс” съобщи, че американски войници разпердушинили цялото международно летище на Багдад. Те стигнали дотам, че рязали седалки, изтръгвали прибори от пилотските кабини, избили всички стъкла на самолетите. От вандализма иракската държавна авиокомпания е понесла 100 млн. долара загуби. Точно тази компания след това влиза на едно от първите места в списъците за незабавна приватизация. Две лица изиграха ключова роля в окупацията на Ирак: старши икономическият съветник на Пол Бремър Макферсън и директорът на Програмата за реформа на висшето образование Джон Агресто. Техните думи обясняват истинската причина за равнодушието на окупационните власти към мародерството. Макферсън разясни, че американците не се вълнували от присвояването на държавна собственост (автомобили, автобуси, оргтехника на министерствата), защото “това представлявало приватизация и радикално намаляване на ролята на държавата в икономиката на страната", т.е. мародерите на практика помагали на американците. “На мен ми се струваше напълно естествена такава приватизация. Човек сяда зад кормилото на държавния автомобил или камион и започва да си решава личните проблеми.” Подобна форма на грабежи, Макферсън, последовател на чикагската икономическа школа, предпочита да нарича “стесняване на обществения сектор”. Неговият колега Джон Агресто, гледайки тв-репортажите за мародерствата в Багдад, също вижда събитията през розови очила. Своята работа той нарича “приключение, което се случва един път в живота”, а своята задача - да създаде в Ирак нова образователна система, която да започне “от нулата” на чисто. “Ограбването на местните университети и Министерството на образованието е отлична възможност да се започне всичко отначало, а иракските училища да се снабдят с най-съвременно оборудване” - проповядва той. Много хора искрено вярваха, че мисията на САЩ в Ирак е да се създаде нова нация и затова всичко, което беше свързано със старата нация, е редно да отстрани от пътя. Агресто, който преди това е бил директор на колеж “Св. Йоан” в Ню Мексико си признава, че до идването си не е знаел абсолютно нищо за Ирак и даже нарочно не е прочел нищо за да бъде и той “чиста страница”. Но ако същият Агресто си беше направил труда да прочете поне две книги за Ирак, сигурно би се позамислил има ли смисъл животът в тази страна да започне от “на чисто”. Той щеше да узнае, че до задушаващите икономически санкции Ирак имаше най-добрата образователна система в региона и най-добър показател за грамотност в арабския свят (89%). За сравнение: в родния щат на Агресто Ню Мексико 46% от населението са функционално неграмотни, а 20% не могат да ум да извършат елементарни аритметични действия, необходими да си попълнят чека в супермаркета. Но Агресто е 100% уверен в абсолютното превъзходство на Америка и дори през ум не му минава, че иракчаните могат горчиво да съжаляват за загубата на своята културна история. Трудно е да се повярва, но в общи черти планът на Вашингтон е изглеждал така: цялата страна да обезумее от страх, целенасочено да се унищожи нейната инфраструктура, да се бездейства при варварското разграбване на исторически и културни ценности, а след това да се търси оправдание с усмивка и неограничено предоставяне на евтина битова техника и консервирани храни. Именно на територията на Ирак зловещата теория на унищожаване и подмяна на една култура с друга стана реалност. Пол Бремър, човека, който Буш назначи за глава на окупационните власти в Ирак, не отрича, че когато пристигнал в Ирак мародерството е било в разгара си. За установяване на някакъв ред не можело да става и дума. Всякаква икономическа дейност била прекратена, на улиците нямало нито един полицай. И какво решение на кризата предлага този човек? Напълно да се отворят границите за неограничен импорт, без такси и мита, без инспекции и налози. Две седмици след пристигането си Бремър обяви: “Ирак е готов за бизнес!” За една нощ най-затворената страна (санкциите на ООН забраняваха всякаква външна търговия) се превърна в най-свободния пазар на света. Камионите с музейните ценности поеха към доволните прекупвачи в Йордания. Иран и Сирия, а там насреща им се движеха безбройни тироове, наблъскани с китайски телевизори, дискове с холивудски сапунки и екшъни и йордански сателитни антени. Всичко това се стоварваше на тротоарите в търговския район Карада. Едната култура беше разграбена и изгорена, другата набързо докарана отвън, се разопаковаше и инсталираше. Адептите на шоковата терапия смятаха, че вместо да отлюспват слой по слой културната луковица, ще могат да ги пробият силово, за да достигнат до “чиста страница”, до сърцевината, върху която да строят новата нация. Те с изненада установиха, че сърцевина няма, има само купища отломки от това, което те са натворили, и милиони психологически и физически сломени хора: сломени от режима на Саддам, сломени от войната, сломени от борбата едни с други. Вместо “бяла страница”, очистена от история, пред тях изникна вражда, чиито корени водеха към древността и която бързо премина в гражданска война с нападенията над джамиите в Кербала и Самара, с атентатите над пазарите, в министерства и по болници. Целенасоченото избиване на цял сегмент от населението се осъжда навсякъде като геноцид. В Ирак се извърши нещо още по-чудовищно: унищожена беше не част от населението, а цялата страна. Ирак изчезва, разпада се на части. Започна с това, че жените се забулиха и се скриха в къщите. После децата престанаха да ходят на училище (през 2006 г. не са посещавали 2/3 от децата). Изчезнаха професионалните фармацевти, лекари, преподаватели, съдии, адвокати, учени. След нахлуването на САЩ в Ирак бяха разстреляни около 300 учени, включително и няколко декани на факултети. Хиляди побягнаха в емиграция. 2000 лекари загинаха, 12 000 - избягаха до април 2007 г. Комисията на ООН за бежанците оценява, че 4 милиона иракчани, т.е. 1/7 от населението, е напуснало своите домове. Само 900 души са получили убежище в Съединените щати. 100 000 души все още чакат виза и в същото време очакват възмездие като помагачи на американците и сигурно проклинат покровителите си. Единственият бизнес, който процъфтя, бе отвличането на хора с цел откуп. Само за 100 дни в началото на 2006 г. в страната бяха отвлечени 20 000 души. Семействата на похитените имат само две възможности - да предадат на похитителите няколко десетки хиляди долара, или да отидат в моргата за опознаване на тялото. Невъобразими мъчения са част от практиката в полицията, за спирането на които също се иска откуп. Така изглежда “капитализмът на катастрофите” по иракски. Ирак не стана модел за Близкия изток и арабския свят. Ето какво се случва, когато някой си въобрази, че може да се постигне образцово общество в чужда страна, без да е живял в нея. Идеята за “табула раза” може да се превърне в своя уродлив двойник: реалността на изгорената земя. И едва тогава видението за съзидание ще се смени с картината на тоталното унищожение.
"Нова Зора" - брой 39 - 2 октомври 2007 г.
_________________ http://www.septemvri23.com
СИЛАТА НА ПРОЛЕТАРИАТА Е В НЕГОВАТА ОРГАНИЗАЦИЯ
|