-----------------

По принцип има 2 възможни отговора на въпросите ти, и за да не те карам да избираш, ще ти ги разкажа и двата:

Ще започна така - и аз съм бил в твоята ситуация, мисля, че всеки е бил. Но нямах възможност да опозная момичето дотолкова, че да се разочаровам от нея. Т.е ти си в по-благоприятна позиция, защото осъзнаваш:
а/ липсата на общо бъдеще с него
б/ че той никога никога няма да изпита същото и
в/ че дори и да се съберете, ще е кофти връзка и ще съжаляваш.
Много хора нямат този лукс. Затова имам 2 предположения, какво става с теб:

А. Ти не си влюбена вече. Харесва ти идеята, да си влюбена в измисления образ, затова общуването с реалния не ти влияе - ти реално си забраняваш подсъзнателно да ги възприемеш като 1 човек. Харесва ти сладкото усещане да си влюбена в някого и мозъкът ти си го подхранва до откат, макар и без реална причина. Един вид като това "обичам да обичам" но при тебе е конкретен човек. Това е добрия вариант - няма как лесно да се откажеш от фикс-идеята, че си влюбена, остава ти само да смениш образът на обожание. Което няма да е лесно, защото кое момче ще тръгне с момиче, влюбено в друг, па и сравняваща ги по всички параграфи? Да не говорим колко ще е нелеп секса...

Б. Ти си от този тип хора, които искат това което нямат. Аз ги наричам жени, те мен - сексист. Но е факт - искаш някого, който не можеш да имаш. Не можеш да го имаш, не защото си грозна, дебела или комунистка. А защото той "не ста'а". Приемам, че всяка жена знае как да омотае всеки мъж, който си реши. Щом при теб не става, значи има нещо друго, което спира нещата - проблемът е в него. Затова и не можеш да го имаш, той не се дава: 1. нито се прикрива какъв е, 2. нито се променя за да те спечели и 3. дори не му пука за теб. И като всяко момиче(нце), ти искаш куклата, която не иска да е твоя. Или по-скоро не може да е твоя. Решението е или да си втълпиш, че не искаш вече тоя тип (сори, представям си го като елитарен тип, с катинарче, ризи, винаги мъкнеш книга и/или китара и най-близките му приятели са себеподобни момчета, също така постоянно цитира я Пинк Флойд, я Толкин, я друга група, която не съм чувал, защото в гимназията играех футбол, а той не!) а примерно искаш нещо друго (ако е друг човек, историята ще се повтори)

Естествено давам си сметка, че съществува вариант този тип да е Вайпърката, а ти да не знаеш, че е момиче. Или аз да не знам, че тя е момче, признавам, има и този момент.

Но шегата настрана - ще ти мине, просто се отпусни и си гледай кефа. Стани лесбийка ако искаш, поне пробно, ако искаш ще те уредя с женка, че да не ползваш разни съмнителни форонки...

А колкото се дерзаеш, толкова по-голям проблем ще ти е... - философът в мен се обади...

Нямаш идея колко си прав

Пък и то това си е the story of my life, както сам каза:

Печеля ли нещо? Не искам да правя намеци, но приемам евро и долари.

Сериозно, какво ще правиш с него? Идеи имаш ли? Или тактика, щом не ти е за първи път?
Знам, че ти се спи, ама на мен - не, затова компромис - ще останем будни и ще го обсъдим... :Р

Погледах, чудих се, дали да пиша, отложих го, усетих се, че така и няма да пиша, ако го отложа, писах (както аз си пиша за Любовта)... и случайно го затрих. Oh, well...

Понеже сме на "сеш'се...?", няма да ти отговарям на конкретните въпроси (а и, доколкото разбрах, и ти не си много сигурна какво точно питаш). Вместо това, предлагам ти виждане:

Без Любов не може. Това е, защото Тя е отвъд времето и пространството - Тя е измерение на човека и човешкото. Любовта е лична и несподелима - т.е., можеш да Я споделиш някому, но не и с някого. Тя е собствено изживяване и единствен начин за понасяне на Живота. Тя го изпълва (от субективна гледна точка) с цветове, аромати, звуци и вкус. Любовта може да бъде отдавана, но никога загубвана. За Нея е без значение към кого/какво е насочена. Идеалите не са недостойни за Любов. Самата Любов създава идеалите си. С тяхната промяна се променя и Любовта, но никога не изчезва. Нещо/някой, към което/когото си изпитвал Любов, не може да спре да бъде Неин годен обект. Дори след много луни да гледаш насмешливо към отминалите си въжделения за Щастие свързано с него обект, у теб винаги устава една, макар на ръба на съзнаваното и почти несъзнателно приглушена, но мъждукаща, Любов. Но това не е никак страшно - напротив, освен че може да носи и удоволствие, е и източник на почти неизчерпаем ресурс сила. Само след постигането на мир с този факт ("проблемите имат решения, другото са факти"). Наличието на Любов само увеличава капацитета за Нея. Не можеш да "разлюбваш" - можеш само да приглушиш (виж горе) една Любов с Друга... Но Тя няма да е същата... И не е нужно да бъде (in fact, добре че и не може).
Любовта е перманентно човешко състояние - опасенията ти, че може дори за миг да се окажеш "неВлюбена" са неоснователни. Но пък са мощен стражар...и все-пак - преодолим
Колкото до "защо?", защото няма по-силно желание от това да желаеш... Дори да бъдеш желан е с по-нисък приоритет... Желанието дава посока, цел, мотивация, осмисля битието ти - как би могъл който-и-да-е да игнорира необходимостта от тях, дори само за запазване на разсъдъка си? Казват, че Любовта е лудост... Не е ли по-налудничаво да Я няма? В този ред на мисли, вече съзнаваният ти несъзнаван отказ от преследването на цъвтеж на тази Любов е напълно нормален... Изглежда страшно да се озовеш в средата на нищото без път, посока към и представа за Желаното Щастие. Защото това е Любовта.
От Любовта не се "оздравява", защото не е болест, не е паразит. С Нея си в симбиоза - взаимно сте си нужни, за да оцелявате.

If that makes any sense to you at all...



//edit

Някои хора ще се изприщят сутринта само като видят заглавието на темата и че аз съм писал последен... Един вид, "inb4" да си кажа...

СПОЙЛЕР - за горното мнение:

На втория абзац казва, че няма да отговаря на въпросите от първия пост, а ще пише каквото си е наумил за да впечатли новата форонка. Не се хабете, да го четете, nobody got time for that...

1. "Защо?" е достатъчно неконкретен въпрос.
2. Kristo,

И аз съм изпадала в такава ситуация. Да си падаш по някого без да го познаваш е толкова хубаво в началото.. Всичко идва от глада. Глада за любов, за споделеност. Ти искаш да бъдеш обичана, да ти се обръща внимание, да се гушкаш с някого, да правите всички онези супер сладки и милички лигави нещица, които всички влюбени двойки правят.

Мисля, че два пъти ми се е случвало такова нещо и съм раздвоена за кой от двата пъти да съотнеса мнението си. Първият път беше с един 10 години по-голям от мен, красив, сериозен, успешен, умен мъж. Възхищавах му се не само като на мъж, ами като на човек като цяло. Представях си перфектния мъж като него, а перфектната жена - като такава, на която той би обърнал внимание. Естествено нищо не се получи, аз бях на 16, срамежлива и сдухана до болка Все още въздишам по него, но вече имам доста по-реален образ за него, не го величая толкова. Просто с времето нещата отминаха.

Вторият път мисля, че е сега. Малко като че ли още не съм в състояние да дам обективна оценка на това, което ми се случва в момента, защото когато си вътре в събитията не можеш да ги видиш отстрани. Нооо общо взето този, с когото имаме някакви отношения (не знам как точно да ги нарека) е адски мил, нежен, внимателен и т.н. обаче честно казано изобщо не му вярвам, което като се замисля автоматично го изключва от категорията на "влюбена в идеал". По-скоро с него съм влюбена в идеята за това, което бихме могли да имаме ако му вярвах, че е искрен.

Аз влюбена в идеал не съм била, защото на хората около мен им знам (и им виждам) много ясно недостатъците. Обаче се е случвало въпреки това да се влюбя - не в идеал, а в идеята за онова, което бихме могли да имаме с някого при други обстоятелства. И тая идея да ми се забие като тресчица в мозъка и да го човърка достатъчно дълго, та да разправям за това днес.
Както съм разказвала - в трите ми мнения на тая страница от тая тема - човек понякога просто трябва да го израсте. Като детските болести, за които не препоръчват друго подходящо лечение.

Та, да. Нямам опит във влюбването в идеали. Виж, за влюбването в идеи мога да напиша книга. И не смятам, че са съвсем различни качествено. Онова, което мога да ти кажа е: "ш'ти мине".

Имайки предвид трайността на сегашната ми връзка, всичко преди нея влиза в графа "Детска му работа". Или поне така си мисля сега. Но да, преди него бях влюбена близо 3 години в едно момче. Защо - да ме пита човек. Нито се държеше добре с мен, нито ми обръщаше внимание, но като теб, сама си навивах, че съм и че трябва да съм влюбена в него. Аз бях убедена, че той прикрива някаква добра и по-чувствителна негова страна, защото трябваше да е най-готиният и никой да не знае за тези негови черти. Донякъде съм била права, оказва се в последствие, но.. няма значение.
Как ми мина? Ами, постепенно с времето започнах да осъзнавам, че е безсмислено да се измъчвам, може би малко пораснах. И когато опознах 100 пъти по-стойностен човек от него, вече тотално "го забравих". Може и да е имало малко "едната любов измести другата", но по-скоро бих казала, че любовта ми към сегашния ми приятел измести спомена за любовта ми към другата.

Пречупена през призмата на моя личен опит, историята на Ер ми звучи като най-обикновено и съвсем нормално случващо се тийнейджърско влюбване. Всички сме се влюбвали така, преди числото двайсет да стане начало на отговор на въпроса "ти на колко години си". Защото на тази възраст хич не мислиш за някакви фундаментални ценности и приоритети, които би трябвало да притежава любимия/любимата - привлича те, забавен е, евентуално имате общи интереси и това е. Навиваш си го на пръста, защото любовта(онази интимната) е все още нова и непозната за теб и искаш да грабиш с пълни шепи, да си влюбен постоянно и всичко да се случва сега, веднага. И първият обект, който привлече вниманието ти, за теб става изпълнител на това ти трудно контролируемо желание - да обичаш и да бъдеш обичана.
Любовта в първите години на съзряването си е чисто обсесивно разстройство. След това рафинираме вкуса си и ставаме малко по-предпазливи в избора си - защото да бъдем просто с някого или да бъдем влюбени постоянно, без оглед на обекта на обожание и дали реално съответства на нашата личност, вече не е самоцел.
Всички, в които "уж" съм била влюбена до 21-вата си година за мен влизат в графата "детска му работа", както казва Съни. Естествено, може и наистина да се влюбиш преди това, трайно имам предвид, ама рядко се случва.
Оттам нататък влюбването в някого има смисъл. И не подкрепям идеята, че да обичаш някого, не бива да има причина - просто го обичаш, без да знаеш защо. Винаги има причини, много причини да си точно с този човек.

Скъпо дете... просто се напий..

Глупости. После само ще й е лошо, а проблемите ще си стоят. Да не говорим колко простотии може да свърши и докато е пияна.
Ер-ка, казвам ти, обещавам ти дори - ще ти мине. Въпрос на време е. После ще четеш темата и ще си се чудиш на акъла.

Дис, много си права, само числата варират леко. Моята първа осъзната, истинска, умопомрачителна любов беше, когато бях на 19, тъкмо края на тийнството. Преди това се влюбвах за норматив, бях постоянно влюбена, изпитвах нужда да бъда влюбена в някого и нямах грам идея какво да правя, ако/когато въпросният ми обърне внимание. Но обичах усещането да съм влюбена, то хем беше по детски чисто, хем ми зареждаше батериите, един вид - и не бих го заменила с нищо, макар да усещам колко хлапашка история е бил въпросният период.

Ех, позната история. На 14 се влюбих по този начин - първо влюбване, полуизмислен герой, батко, когото надарих с 1001 качества. Понеже го виждах рядко, дори физическият му образ го бях поизкривила - по-мъжествен и хубав беше в представите ми, отколкото в действителност. Държа ме две години (докато не завърши той училище и вече нямаше поводи да го срещам). Поотрезвих се, успях да го видя реално отстрани - като комплексираното момче, което беше и което аз, с целия си гимназиален акъл, подсъзнателно исках по някакъв начин да спасявам, да обгрижвам и прочие. Не поддържаме никаква връзка, но и сега се случва да чуя някоя и друга история за него от общи познати - мога само да съм щастлива, че не се получи нищо между нас...
Но смисъл в това влюбване в измислен герой имаше - докато се чувствах влюбена, било то и нещастно, бях много по-активна, по-креативна, гледах постоянно да се развивам по някакъв начин. Любовта, дори в този си тийн изкривен вариант, е супер голяма движеща сила.

Изводи и препоръки: гледайте на всяка любов, дори на т.нар. нещастна, като стимул за развитие, а не като нещо, което ви пречи и дърпа назад. Ако с даден човек ви е писано да се разминете - ще се разминете. И после, пораснали по някакъв начин, ще си срещнете такъв, който да ви пасва. Това е.

Супер е тъпо. По принцип НЕ се влюбвам. Пък сега не мога да се накарам да зарежа цялата тази глупост. И да не свързвам всяко едно дребно нещо в ежедневието си с този човек.
Дано тая универсална формула за 20-те години наистина бачка и след няколко месеца магически да ми мине, че вече започвам много стабилно и перманентно да се сад-вам.