Идеята за тази тема се роди лятото на 2008... не бе, лъжа, идеята ми дойде днеска, като четох едно проучване:

"Дали на деца от 3-4 клас да напишат съчинение "Най-глупавия човек, когото познавам" и учителките проверяват. И се оказва, че 90% от децата са писали за човек от срещуположния пол". - интересен факт се оказало.

И после имаше некви детски психиатри, които се опитват да обяснят защо е така и прочее...

Моята теория - че децата реално са останали с лоши впечатления от другия пол (макар, че то на тази възраст всички са тъпи, не мисля, че децата са оценявали обективно) - и всичко е до тяхното възприятие за привличане/отблъскване от/към срещуположния пол.

Има една част в мозъка ни, която определя кого обичаме и в съседство е тази, която определя кого мразим. Възможно е при децата да им са все още объркани представите за тези чувства.

Нека го обсъдим - къде е тънката граница между любовта и омразата, кога в растенето си, човек си формира мнение за другия пол, как се формира то и до колко тази представа е реална?

Ееее, Кристо, не знаеш ли, че в началното училище "момичетата са гадни"! То това си е правило, което просто не подлежи на коментар. След което момчетата установяват, че момичетата имат цици и че им въздействат по някакъв начин (на момчетата де...) на чисто физическо ниво. И с това нещата се променят.

Сега сериозно, не съм го учила това, така че вероятно е редно психолозите на форума да кажат, но на мен винаги ми се е струвало, че в основата на тая омраза е неразбирането на различността - момичетата имат различни интереси, говорят си за различни (=скучни) неща, обличат се с някакви смешни, префърцунени дрехи, плачат, когато ги шибнеш в главата с топка... Ей такива неща. Момчетата пък са тъпи, бият се, скубят те за щяло и нещяло, обличат се в смотани и скучни дрехи и не можеш да си говориш с тях за нищо.
Да не говорим пък, че когато е "модерно" да се мразят представителите на противоположния пол, хич не върви да се цепиш от колектива. Което пък обяснява защо имах проблеми с момичетата от класа ми в основното училище. В началото бях съвсем в небрано лозе, защото не мразех момчетата, ама те пък не искаха да си играят с мен (щото "момичетата са гадни"). После нещата си дойдоха по местата и мога да кажа, че запазих 1-2 приятелства от онова време. С момчета. Момичетата много ме мразеха - чак до 7-ми клас.

Принудителното общуване по няколко часа всеки ден в училище обаче намества нещата - постепенно опознаваш човека като индивид, а не като част от един типизиран образ, който си отхвърлил, без да имаш по-задълбочени познания за него. Ако и това не подейства, хормоните в един момент си казват думата. А ако и това не стане.... обикновено такива хора имат проблеми по-късно в общуването, които така и не успяват да преодолеят (поне това показват наблюденията ми).

Много просто - на 9-10 години дечицата се носят на капсулирани групички заради сходните си интереси. Момиченцата тънат в розовия си гланциран рай, а момченцата гонят топката. Едните са "лигли", а другите - "тъпаци". Вече по-късно идва осъзнаването, че светът не се дели на Барби и Кен, появява се сексуалното привличане, групичките вече не са еднородни.
Ако сега някой ме накара да пиша по темата "Най-глупавия човек, когото познавам", просто ще му предам лист с почти изцяло преобладаващи женски имена.

Да де, то тва ясно - въпросът е къде се намира тънката граница между любовта и омразата. Възрастните хора често ги бъркат тия 2 чувства, сякаш са деца. И докато децата казват "вие момичетата сте тъпи", то за възрастния нещата са по-комплексни, като мразят някого от другия пол. И според мен между двете омрази има много общи белези...

Но въпросът ми все пак е - къде е границата? Кога човек осъзнава тази граница?

Е, то аз го писах и по-горе - когато (макар и принудително) се прекарва повече време с представители на противоположния пол, както се случва в училище и, в резултат на това, децата се опознават като индивиди, а не само като част от типизирания образ. И, също както писах и по-горе, ако това не помогне, на помощ идват хормоните.

Колкото по-слаб е характерът на един човек, толкова по-лесно му се сменя или просто смесва отношението към другите. Ако не си стройно изградена личност, ако не си силен и стабилен в самия себе си, съвсем нормално е и чувствата ти да се объркват.
Ако ли пък си силен характер, чувствата ти ще са далеч по-чисти и ясни. Това не е дадено състояние, то се постига и поддържа. Успехите повишават морала, а моралът повишава принципността и отрича компромиса.
Ако ли пък си силен характер, но попаднеш в много заплетена ситуация и се объркаш, то в следствие на това или ще ти отслабне характерът и ще ти се смесят чувствата, или пък характерът ти ще издържи, но чувствата ти ще отслабнат.
В практиката зависи от това колко близък ти е човекът, към когото имаш чувства. Ако наскоро сте се запознали и не ти е много скъп, най-вероятното е характерът ти да издържи и просто да си кажеш "оф, много сложно ми стана - вече не мисля, че го обичам". Но ако човекът ти е много скъп, по-голям е шансът да стискаш зъби, хем да си недоволен от ситуацията, хем сам да си я избираш, защото не искаш да се разделиш с този човек.
Да мразиш и обичаш един човек едновременно означава характерът ти да не е издържал и да си се пристрастил към този човек. Всъщност повече да се нуждаеш от него, отколкото да го обичаш. Да те е яд, че не можеш без него, но и да изпитваш сладост да сте заедно.

Това принципно е така и нали не го търсиш в малки деца?

Напротив. Моля, моля - нима мразенето е форма на пристрастяване? Разбирам човек да е влюбен до полуда, че да не може да диша без любимата, но ако чувството е биполярно? Какво е обратното на пристрастен?

Двойствеността на това усещане от афект идващ от даден човек - съответно омраза и обич - и то неизключващи се, смея да отбележа, се дължи на човешкото емоционално поле, което има определени честоти и диапазон. Пристрастяването към определена личност значи, че това поле вече зависи от действията на това лице, което нарушава нашия личен вътрешен баланс, а да мразиш някого и да го обичаш, се дължи на 2 различни по тип действия или групи от действия (които едно лице може да върши) - но полето не може да възприеме еднозначно и съответно да ги съпостави в рамките на 1 диапазон. Инак казано - една сфера от нас мрази дадени неща и хора, а друга сфера обича дадени неща и хора. Ако 1 обект се намира и в двете сфери, то има съпоставяне кое е повече, кое чувство надделява. Т.е. винаги едното е повече, а другото е в по-ниска степен. Логично.

А вие какво мислите?